НАТАЛИЯ
Хвърлих поредната кърпичка и надникнах зад гърба на Мариано, само и само за да видя, че долу на пода е море от кърпички.
-Виж какво направих.
Казах през сълзи и усетих момчетата да ме прегръщат силно, както го правят от няколко часа насам. Часът е близо десет сутринта, като съдя по светлината, навлизаща през щорите.
-Спокойно. Я ме погледни! — вдигнах поглед и открих, че и Дейв е проронил няколко сълзи. Мариано ме огледа и ме ощипа по бузите — А на теб кой ти е казал, че ще се омъжиш? Ние ще ти позволим ли?
-Какво значи това?
В очите ми проблесна една искра на надежда. Тарикатски усмивки се разтелиха по лицата и на двама им.
-Значи, че имаш двама братя по душа, които ще те измъкнат.
-Но...баща ми?
Мариано се удари по челото и сведе глава.
-Баща ти ли?!
Усетих яростта в гласа на Дейвид и се осъзнах.
-Ясно! Той не съществува!
-Най-сетне го разбра!
Изкрещяха заедно и подскочих леко.
-Но...как ще стигна до олтара, че от там нататък и друго...?
Зачудените физиономии лъснаха по лицата и на двама им. Секунди по-късно Мариано се изправи на крака върху леглото и изкрещя.
-Сетих се!
С Дейв го гледахме ококорени. Но защо ли се учудваме? Нашият идиот!
-И какво се сети, брат?
Веждите му се повдигнаха и скочи на земята. Дланта му опря на рамото ми, сви другата в юмрук и я подпря на кръста си, а глезените кръстоса.
-Хайде, снахичке. Оправи се!
Този негов глас на моменти ме плашеше изключително много.
-За къде?
-Е как за къде? Отиваме да ни запознаеш със зетя!
Плясна с ръце все едно убива муха, прелетяла над главата му.
-Какво? На теб бушоните ли ти изгърмяха? Свали си шапката и си проветри главата! Тиквеник!
Забих лице във възглавницата и заплаках.
-Ооо, я моля ти са! Моля ти са! Стига! Ставай!
Издърпаха ме на крака и ме тикнаха в банята.
-Оправи се! Ние ще ти изберем дрехи!
Въздъхнах и влязох да си хвърля една вода.
***
Презрамката на сутиена шляпна върху кожата на рамото ми и седнах пред тоалетката. Момчетата щяха да ме "оправят".
-Вижте какво! Не искам като свършите да съм кукундрел!
И двамата прочистиха гърло и ме погледнаха. Прокарах пръсти през устните си в знак, че мълча и се нахилиха.
Кукуминдери! Пълни кукуминдери!
Два часа по-късно стоях кордисана на предната седалка на черния мини-купър и си оправях червилото. Както и си мислех...дрехи-перфектни! Грим...ъъъ...пази Боже да попаднеш на такъв гримьор! А нашия уж татуист! Шматки!
-Ох, колко часа ще се контиш? Да, казахме ти да изглеждаш добре, но задника ми се залепи за тапицерията на седалката!
Дейвид стоеше отзад и мрънкаше. Затворих огледалцето и се извърнах към него. Преглътна тежко и се облегна назад.
-Именно!
Прибрах нещата в жабката и тръгнахме. По пътя слушахме наколко песни и се смяхме. И когато паркирах пред фирмата смехът ми отново се превърна в сълзи.
-Пак се почва!
-Стига!
Изтрих сълзите си и се погледнах в огледалото. Гримът ми беше непокътнат.
-Влизаме!
