Save (Harry Styles)

Epilogue

  - Пусни ме да вляза - за пореден път се помолих на Зейн да ме остави да видя Хари, но той и останалите момчета си знаеха своето и не ми позволяваха - Моля те, Зейн.

   Очите ми потърсиха неговите големи и кафяви, но той отмести поглед, поклащайки глава.  - Отивай да спиш - това беше единственото, което каза преди да се обърне и да тръгне с бавна походка нагоре по стълбите към първия етаж, оставяйки ме сама в мазето.     

Дробовете ми се изпълниха с въздух, който задържах за известно време, след което го изпуснах, сканирайки отново позната, желязна врата. Вратата, от която всяка вечер се будех, защото писъци и крясъци в агония огласяваха къщата.

Единственото, което знаех от както се върнахме от демонското измерение беше, че от другата страна е Хари. Сам. Повече от две седмици си нямах и на представа какво се случва, а факта, че момчетата се държаха студено и отчуждено от мен не помагаше изобщо в откриването ми на какво стана след като припаднах в къщата на Сестрите.    

Без да обмислям много се извъртях на петите си и в същия момент, в който главата ми се обърна в посоката, в която щях да поема, тихо ахване достигна до ушите ми, карайки ме да се обърна към желязната врата отново със сключени в средата вежди. Никога до сега не е имало такива звуци.  

 Все още със объркано изражение на лицето си бавно се приближих, но изведнъж ряско спрях и дланите ми полетяха към ушите ми, за да ги прикрият от проглушителния писък, който сякаш мина през тялото ми и ме накара да се свия от ужасяващия звук. Какво се случва? Помислих си, но така и знаех, че не мога да си отговоря сама.    

Тих стон от болка се изтръгна измежду устните ми когато отново стана тихо и можех да усетя поусиращата си глава. Пръстите ми за последно потъркаха слепоочията ми, образувайки кръгове, след което оставих ръцете ми да паднат от двете страни на тялото ми.   

Чувала съм много писъци, крясъци или други звуци причинени от болка, но този беше ужасяващ и почти ме накара да закрещя в тон с него.    

Изщракване прозниза като с нож тишината и след миг преди да мога да се огледам какво се случва или дори да вдишам въздух, за да изпълня дробовете си, лампата, която едва придаваше светлина в помощениято спря, карайки сърцето ми да се разтупти бързо срещу ребрата ми, а в следствие на изблика на адреналин единственото, което нарушаваше тишината беше шумното ми дишане.