The night we meet

Chapter 34

Чувствах се като тийнеджърка, на която ѝ четат конско, защото е излязла да се напие.

Седнала бях на дивана, а Майкъл и Елинор, любящите ми майка и баща, се въртяха напред и назад пред мен, обяснявайки ми колко вредно беше това нещо. Как само съм се съсипвала и така нататък. Тези приказки вече ги бях слушала.

-Ако ме извините, трябва да отида до тоалетната - опитах се да залепя най-широката усмивка на лицето си.

-Само през трупа ми! -повиши тон невероятната ми майка, а аз я погледнах объркано. -Само през трупа ми ще си причиняваш това в мое присъствие! - изненадата по лицето ми естествено бе очаквана за нея.

-Какво? - засмях се. -Мислиш, че за петте минути, в които ще съм в тоалетната, ще шмъркам ли? - засмях се още по-високо и се отправих към тоалетната.

Тя обаче хвана лакътя ми и ме спря. Едва овладях импулса си да изсъскам от болка при натиска ѝ. Гидиън доста обичаше да стиска лактите ми, и то болезнено силно. Огъня в очите ѝ заплашваше да ме изгори жива, ако направех още една крачка. Преглътнах тежко, докато тя си поемаше дъх.

-Покажи ми джобовете си - изсмях се в лицето ѝ.

-Какво сега ще ме преджобвате ли?

-Точно така - задържах погледа ѝ известно време, а после отскубнах лакътя си от ръката ѝ

-Добре, ще стискам - върнах се на дивана, когато баща ми се обади.

-Сега определено ще изпразниш джобовете си - топката гняв ниско в стомаха ми само се засилваше, а липсата на наркотик в организма ми допълнително подклаждаше огъня.

Дозичките от преди няколко часа започваха да бледнеят болезнено много и ако в следващите петнайсет минути не си набавех нещо, наистина щях да полудея.

-Хайде! Да не го направя аз - заплашителният тон на майка ми беше капката, която преля чашата.

-Добре - рязко се изправих и бръкнах в джоба на якето, което все още не бях свалила. - Искате и да го видите? Заповядайте. - метнах шестте пакетчета на масата, а те ахнаха групово като някоя театрална група. -Сега ако ме извините, трябва да допълня организма си с няколко от тези, но последните ми стръкчета уважение не ми позволяват да го направя пред вас.

Преди да успея да взема две пакетчета, баща ми ги беше грабнал и тръгнал към кухнята. Изненадата ми ме забави, но тръгнах след него. Бях точно навреме, за да видя как изсипва всичко в мивката, а после пусна водата.

Щях да припадна от ужас. Краката ми в буквален смисъл се подкосиха и Сидни трябваше да ме подпре, за да не тупна на земята. Гледах как прахът се разтваряше във водата и изтичаше в канала.

-Какво правиш? Знаеш ли какво ми струва това, по дяволите?! - технически нищо, но довечера щях да си платя с бой или секс, защото нямах никакви пари, с които да замажа очите на Гидиън.

-Спасявам дъщеря си, ето това правя. Момичето ми, защо се подлъга да тръгнеш по този път? - чувах го, но не можех да осмисля нито една от думите му.

Той току-що беше унищожил част от запасите ми. Направи го, без дори да му мигне окото...без дори да знае каква цена щях да платя за това.

Зарових ръце в косата си и започнах да крача нервно из кухнята. Нямаше начин да се измъкна, без Гидиън да разбере, че съм взела от големия пакет и щеше да си вземе дължимото. А аз дори не успях да направя нещо с тази част.

-Трябва веднага да се откажеш от тези нещо, иначе ще трябва да потърсим специалист, а не ми се вярва да е по-приятно.

Думите на майка ми минаха покрай едното ми ухо и излязоха през другото. Нуждата ми от въпросното нещо в момента ме подлудяваше. Не намирах място в собствената си кожа.

Пръстите ми дращеха врата ми само и само да се разсея от нуждата, но не ставаше мамка му. Трябваше да се върна в апартамента на Гидиън и да взема нещо. И то веднага.

-Вижте сега - прочистих гърло и ги погледнах един по един. - Никакъв специалист не ми е нужен, защото съм си прекрасно. - майка отвори уста, за да ми противоречи, но аз вдигнах пръст и продължих да говоря. - Въобще не ми излизайте с това, че се съсипвам вътрешно, че вредя на себе си и така нататък, защото няма да мине номера. Чувствам се отлично и не смятам да спирам. Вече знаете, няма да си крия плановете.

Заявих, а те бяха толкова слисани, че за няколко секунди настъпи гробна тишина. Никой не посмя да продума и дума. Единствено се споглеждаха, но това не ме интересуваше. Като родители би трябвало да подкрепят решенията ми, макар и да осъзнавах колко грешно беше това.

Все пак съсипвах своя живот и своето здраве. За сега не виждах нищо тревожно. Добре си бях, чувствах се добре и това ми беше достатъчно.

-Боже, очите ти са страшно замазани - обади се накрая сестра ми. - И за побоя на онзи нещастник ли ще кажеш същото. Че ти харесва? Че се чувстваш прекрасно, когато те бие, така ли? - умствено ѝ зашлевих голям шамар.

-Какво? - възмути се майка.

-Кой е този, за когото сестра ти говори?- допълни я татко.

-Титлата за най-добра сестра се връчва на Сидни Уилям - гласът ми беше същински сарказъм, примесен с гняв, а ръцете ми сами започнаха да ръкопляскат. - Дали има още нещо, което искаш да издрънкаш?

-Съжалявам, че изглеждам толкова ужасно в твоите очи, просто искам да ти помогна - обидата се четеше кристално ясно, но не беше в позиция да се засяга.

Аз бях тази, която трябваше да се чувства засегната. Сидни току-що отвори кутията с гадни събития пред нашите, а това бе просто непростимо. Ако наистина искаше да ми помогне, щеше да си държи голямата уста затворена и да си гледа семейството.

-Кимбърли, вярно ли е това, което сестра ти казва?- майка ми пристъпи към мен, а аз просто се разсмях неудържимо.

Не знаех защо. Нямаше нищо смешно в цялата ситуация, но аз просто се смеех като откачена. Може би беше заради нервите или заради наркотиците. Мамка му, не знаех. Това, което ми бе ясно обаче, бе че паднах на земята.

Исках да се подпра на стената, но залитнах и сега стоях седнала на земята. Елинор се втурна към мен и ме издърпа, за да се изправя. Ако преди малко бях успяла, то сега не можах да задържа звука, който излезе от устата ми, предизвикан от болката в ръката ми. Изсъскването привлече вниманието още повече, ако изобщо беше възможно.

Майка ми яростно вдигна ръкава на блузата ми. Щом обаче видя какво се криеше отдолу, се отдръпна една крачка назад и покри устата си с ръка.

-Майко мила...- тихата реакция на Майкъл наруши тишината малко по-късно, когато най-после дойде до мен. - Ким, защо си мълчиш за това?

Крайно  изнервена и ядосана, бързо покрих ръката си обратно. Нямах намерение да търпя съжалението в очите им повече, както и нуждата ми от някои вещества, така че се отдръпнах и от двамата.

-Видяхте грозната истина, благодаря за публиката. Спектакълът приключи, аз си тръгвам.

Обърнах се и тръгнах към вратата. Бързо нахлузих ботите си и изхвърчах от вкъщи. Опитах се да заглуша гласовете, които се чуваха след мен, но те тайничко пропукваха сърцето ми болезнено.

Трябваше да се прибера възможно най-бързо, за да приема няколко дози в повече и да заглуша всичко, което в момента бушуваше в мен...