Chapter 38

187 10 6
                                    

Всичко беше наред, докато не останах сама. Полудявах и то съвсем сериозно.

Сидни и татко се бяха заели с вечерята, докато Скот работеше по нещо, а мама се суетеше с бременността на сестра ми. Дотегнало ми бе да слушам за това как би трябвало да протече раждането и всевъзможни други бебешки термини, така че се качих в стаята си. Исках да остана за малко сама, но това беше ужасна идея.

Няколко минути. Толкова му трябваха на познатото до болка чувство в мен да започне да ме гризе. Явно заради адреналина снощи и днес нуждата ми от наркотик бе заглъхнала, но сега се връщаше десет пъти по-зле. Носът ми ме сърбеше изключително много, кожата ми бе раздразнена, ръцете ми трепереха, а мозъкът ми почти не функционираше.

Пробвах да мисля за нещо друго. Мислех за Ерик, за всеки наш момент заедно. Мислех за работата си, затова колко бях изостанала и как щеше да трябва да наваксам в скоро време. По дяволите, опитах да мисля дори за Гидиън, но нищо. Гласчето в мен само се засилваше повече.

Известно време се правих, че подреждам дрехите си, за да съм заета с нещо. Пак нищо!

Имах чувството, че в мен бе зейнала една огромна дупка. Дупка, която можеше да се запълни единствено с някаква форма на наркотика. Исках и имах нуждата да го усетя в организма си.

Няколко пъти преравях сака си с надеждата, че беше останало нещо. Дори да бяха само няколко грама, дори на това бих се съгласила. Нищо обаче не намирах, освен кутия с цигари, която захвърлих настрана. Сакът си оставаше пълен само с дрехите ми, колкото пъти и да го изпразвах.

-Ким? - гласът на майка ми достигна до мен. -  Вечерята е готова. - провикваше се от стълбището.

-Идвам, идвам - отвърнах ѝ в отговор.

Прекарах ръце през косата си и слязох долу. Можех да опитам да запълня тази дупка с храна, макар и изобщо да не бях гладна. Татко и Сидни бяха невероятни в кухнята. Храната, която приготвяха с такава лекота, с толкова любов, бе незаменима. Обожавах, когато и двамата се захласнахе в кухнята, а после имахме храна като от ресторант с няколко звезди Мишлен.

-Ммм мирише невероятно - простенах, докато се настанявах на масата, а татко ми се усмихна.

Трябваше да залъжа ума си и всичко щеше да бъде наред. А това според мен нямаше да е толкова трудно, понеже виждах любимото си. Препълних чинията си с мариновано пилешко с ориз и задушени зеленчуци, а щом аромата нахлу в ноздрите ми, почти забравих за нуждата си.

-Да ви е сладко - пожела ни Сидни, а аз вече бях грабнала приборите си. 

Храната беше невероятно вкусна, но толкова бързах да запълня стомаха си, че почти не ѝ се наслаждавах. Пълнех устата си с огромни хапки, а после сдъвках няколко пъти и преглъщах. Явно не дъвчех достатъчно, понеже след няколко вилици едра буца застана на гърлото ми и имах чувството, че ще повърна.

Клатех краката си нервно, докато чаках дупката в мен да се запълни. Разговорите около мен се сливаха с пространството и почти не засичах думичка. Бях толкова съсредоточена в мисията и главата си, че дори не разбрах кога мама се бе обърнала към мен. Осъзнах едва щом сложи ръка на рамото ми и ме извади от малкия ми транс.

-Добре ли си миличка? - гласът ѝ бе толкова мил, че чак ми стана тъжно, когато преглътнах и ѝ отвърнах.

-Не, мисля че ще полудея - оставих приборите в чинията си с дрънчащ звук и станах от масата.

Излязох на двора с идеята да глътна малко свеж въздух, за да се прочисти мозъка ми. Студеният въздух щипеше кожата ми, карайки ме да настръхна. За момент цялото ми внимание бе обърнато към студа и само за един единствен момент спрях да мисля за бялото прахче.

Но само за момент...

-Какво става? - тихият глас на сестра ми пристигна до мен заедно с якето, което наметна на раменете ми.

-Аз...не мога. Просто не мога, Сидни. Опитвам се, но просто не става и ме изяжда отвътре - погледнах я в очите, за да бъда сигурна, че прониква в думите ми.

-Познавам те, ти си силна. Естествено, че можеш - докосна ръцете ми, а аз поклатих глава отрицателно.

-С това не мога. Имам нуждата да ...- прекъсна ме, преди да довърша изречението си.

-Да, разбирам. Не съм казала, че ще е лесно.

Засмях се горчиво и се обърнах с гръб към нея. Направих няколко крачки напред, докато кръстосвах ръцете си зад врата. Ноктите ми се забиха в кожата, разсейвайки сетивата ми. Сидни не разбираше. Нямаше представа какви войни водех със себе си, за да потисна желанието си.

- Прекарах последните месеци в постоянен прием - гласът ми потрепна, но все пак се обърнах към нея. -По цял ден, че дори и през нощта. Постоянно се дрогирах, свикнах с чувството. Чувствах се добре, като го правех, а сега нямам нищо. Дори грам, а това наистина ме убива.

Очите ми се пълнеха със сълзи от яд и едновременно с това тъга. Ядосвах се на себе си, че не можех да си наредя да не мисля за това. Ако можех да изключа мозъка и чувствата си в момента, бих го направила, без да се замисля втори път. Тъгувах заради разтревожените погледи на всички вкъщи. Знаех, че се притесняваха за мен, а това ме мачкаше.

-Не си ли се питала какви ще са последствията, когато започна? Дори и да си опитала, защо си продължила? Всеки човек на тази земя е чувал какво става с теб след наркотиците. Ти защо игнорира това? - направи крачка към мен, а аз вдигнах ръка, за да спре. Последното, което ми трябваше сега, бяха съжалителни прегръдки.

Макар че не бих отказала една определена...

-Знаех, разбира се. Знаех за последствията, но както контролирах нещата, се подхлъзнах и всичко рухна върху мен. Нямам представа в кой момент прекрачих границата на забавлението с пристрастяването, но е факт. Не мога да го променя, дори да исках - последните думи излязоха почти като шепот.

-Ако не можеш да се справиш сама, има стотици специалисти, които ще ти помогнат. С майка и татко първоначално набелязахме някои психолози - звучеше наистина оптимистична.

Но това все пак беше Сидни. Тя имаше розов филтър пред очите си и винаги бе оптимистична. За нея нещата в края на историята винаги се нареждаха, каквото и да ставаше. За нея всичко се оправяше стига да искаш, но за жалост животът не работеше така.

Аз също мислех, че най-накрая бях открила човека за себе си, но вижте до къде ме докара това "розово" мислене.

-И какво? Мислите, че някой си там психолог ще си поговори с мен и това чувство ще изчезне ли? - изсмях се искрено. -Съмнява ме. - изцъках с език.

-Но не ти пречи да опиташ, нали?

-Не ми пречи, но не мисля че ще се получи - казах откровено.

Реших, че искам да приключа този разговор веднага, защото изобщо не ми помагаше, така че влязох вътре и се качих в стаята си. Затворих и заключих след себе си, понеже исках да приключа с разговорите за тази вечер.

Плъзнах се по вратата и седнах на пода, докато прегръщах коленете си. Определено не исках нещата да свършат така. Преди няколко месеца мислех, че просто ще се позабавлявам и това е. Не исках нищо от това да става толкова сериозно.

Понеже не си бях направила труда да светна лампите, видях, когато екрана на телефона ми присветна от леглото. Изправих се с надеждата, че това бе Ерик. Бързо взех телефона, но щом го отключих, си останах само с надеждата. Някаква тъпа реклама от онези досадните, които ти пращаха по имейл.

Трябва ми време, за да съм сигурен.

Думите му ехтяха в главата ми, а аз бих хвърлила един тупаник на мозъка си, ако можех. Достатъчно ми беше само това и разговора ни от снощи се повтаряше в главата ми. Виждах очите му, пълни с надежда, но в същото време и болка. Чувах изпълнения му с решимост глас и просто изпаднах в океан от него.

Чудесно. Сега две неща ме убиваха.

Засмях се истерично, докато лягах назад с разперени ръце. Това обаче май беше грешка, защото напипах кутията с цигари. Вдигнах я пред очите си и я отворих. Съдържанието ѝ ме накара да се изправя толкова бързо, че главата ми се завъртя и за момент ми причерня.

Половината от цигарите бяха свити ръчно, което означаваше, че не бяха само с тютюн. Хванах една между пръстите си и доста дълго време я оглеждах.  Убеждавах себе си, че не ми беше нужна. Опитах се да убедя простичкия си мозък, че можех да се справя и без това вълшебно бяло прахче.

От друга страна пък количеството наркотик в нея беше нищожно, така че нещата не можеха да станат по-зле. Нямаше къде да падна по-ниско, така че бързо станах и отидох до прозореца. Отново погледнах цигарата и се запитах дали си заслужаваше. Успях да издържа почти цял ден. Знаех обаче, че веднъж пуснех ли мухата в главата си, нямаше отказване.

Изругах тихо и сложих цигарата между устните си, и поднесох запалка към другия ѝ край. Вдишах дълбоко, след което издишах дима. Повторих упражнението още няколко пъти и мислите ми започнаха да утихват, а празнината в мен да се запълва.

Дадох си време да ѝ се насладя, защото си казах, че щеше да бъде последната ми.

Дадох си време да ѝ се насладя, защото си казах, че щеше да бъде последната ми

Oops! This image does not follow our content guidelines. To continue publishing, please remove it or upload a different image.
The night we meetWhere stories live. Discover now