Chapter 35

181 11 5
                                    

Пътят от вкъщи до апартамента на Гидиън ми мина като мъгла. Влязох вътре и се отправих направо към холната маса, докато ръцете ми трепереха, а мислите ми течаха безспирно. Исках всичко и всички да млъкнат, а единствената ми възможност беше това малко бяло прахче.

Направих си няколко линийки, които си отидоха за секунди, но не бяха достатъчни. Взе още виждах очите на баща ми, изпълнени с болка, която бъркаше в душата ми. Ужаса от майка ми щом видя ръката ми...

Исках да заглуша молещите гласове на родителите си и да изтрия тъгата и разочарованието от лицата им. Толкова бях пленена от това си желание, че не бях успяла да забележа Гидиън, който явно е лежал на спалнята.

-Какво правиш? - ругатните се изсипаха в ума ми, докато затварях очи и се проклинах.

Бавно извърнах глава към него, той пристъпваше към мен. Погледна масата после лицето ми. Използвах момента, за да преценя до колко бе на себе си, но за жалост не беше.

Със сигурност беше взел нещо, а щом се наведе до мен и подуших дъха му, разбрах, че беше и пил. Гидиън трезвен си беше достатъчно зле, а пиян и дрогиран...

-Щях да те оставя да ти се размине заради липсващата част от сутринта, но имаш наглостта да взимаш още?! - веждите му литнаха нагоре, а ръката му хвана косата ми и я усука около юмрука си, опъвайки я назад.

Лицето му изразяваше целия гняв, който се спотайваше в душата му. Тъмнината, която се бе надигнала у него нямаше да си тръгне скоро. Не и докато не се изплатях за загубата му.

-Какво съм ти казал за вземането без заплащане? - опъна косата ме болезнено и продължаваше да изсипва въпросите и отровата си върху мен. - Къде беше? И не смей да ми излизаш с работата. - преглътнах тежко, докато той приближаваше лицето си до моето.

-Бях вкъщи. Нашите бяха дошли...От Лондон - не знам защо му пояснявах и това, но пред него се чувствах длъжна да кажа и най-малката подробност за всичко.

-Аха...сигурна ли си? - примижах от болка и вдигнах ръката си до неговата.

-Убедена съм...моля те пусни ме - едва не проплаках, но моментално съжалих за молбата си.

Само за секунда успях да видя потъмняването в очите му, защото в следващия момент удари главата ми в масата. Стон на болка напусна устните ми и за момент пред мен всичко стане черно. Пукане зазвуча в ушите ми, а тялото ми изтръпна.

-Няма да ми казваш какво да правя! Разбра ли? - бързо вдигна главата ми, за да зададе въпроса си през зъби точно до ухото ми. - Попитах, разбра ли? - повиши тон и отново дръпна косата ми.

-Д-да -проплаках, а той ме накара да се изправя.

От бързината на това му действие светът около мен се завъртя, но той стискаше косата ми толкова силно, че не успях дори да залитна. Можех да чуя как скалпа ми крещеше от болка.

-Сега ще ми дадеш това, което си взела, и ще се разминеш леко - отпусна хватката около косата ми, а аз побързах да поставя някакво разстояние между нас. - Хайде, чакам.

Без да му предоставя отговор, се запътих първо към банята. Изрових всички пликчета, които скрих по-рано, с треперещите си ръце. Стараех се да не поглеждам към огледалото, тъй като не исках да видя дали имаше следа. Сега може и да нямаше, но със сигурност щеше да се появи. Не му беше времето да се тревожа за това.

От банята се отправих към гардероба, а преди това минах през закачалката с якетата. В момента наистина мразех факта, че апартамента нямаше повече стени. Гидиън следеше всяко мое движение. Гледаше ръцете ми, местата, по които ги бях скрила. Следеше всичко.

Щом приключих със събирането, изсипах пликчетата на масата пред очите му. Той ги огледа, а после вдигна толкова яростен поглед, че настръхнах и инстинктивно отстъпих крачка назад.

-Това ли е всичко? – кимнах, докато по гърба ми преминаваше ледена тръпка. - Ще те питам пак. Това ли е всичко? - поколебах се за момент, но отново кимнах.

С две крачки той вече дишаше във врата ми и държеше лактите ми в юмруците си. Веднага затегна хватката си и почти ме вдигна от земята.

-Къде е останалото? И дори не си помисляй да ме лъжеш, липсва много повече.

-Баща ми намери дозичките, които си бях взела с мен, и ги изхвърли - изстрелях на един дъх.

Стиснах очи и зачаках реакцията му, но такава така и не се появи. Бавно отворих едното си око и го погледнах плахо. Ако бяхме в детска анимация, сега сигурно пушек щеше да излиза от носа и ушите ми.

-Какво каза? - предвид изражението му, гласът му бе повече от спокоен. За момент даже се зачудих дали излезе от неговата уста. В следващия миг тялото ми бе залепено за стената. -Какво каза? - повтори, но този път целия гняв се изля върху лицето ми.

Притиснах се максимално до стената с надеждата да оставя повече разстояние между нас, но той буквално се залепи за мен. Усещах дъхът му прекалено силно. Миризмата от алкохола нахлуваше неканена в ноздрите ми и насълзяваше очите ми.

-Езика ли си глътна? - дланта му се срещна с бузата ми, а гласът му заехтя в главата ми. -Как така ги е изхвърлил? Знаеш ли колко пари са това? - този път юмрука му се заби в стомаха ми.

Присвих се от болка, но той удари още няколко пъти на различни места. Исках да се разкрещя, но знаех че никой нямаше да ме чуе. Затова просто преглъщах упоритите си сълзи и се молих да приключи по-бързо.

Молех се точно сега телефонът му да звънне и той да изхвърчи от тук, както правеше много пъти. Молех се просто да стане нещо, за да се дръпне от мен.

-Как ще ми изплатиш сега липсата? - стисна брадичката ми, за да го погледна в очите.

Аз обаче едва държах своите отворени. В този момент исках да съм навсякъде другаде, но не и тук. В неговите ръце се чувствах като боксова круша. Отдавна не усещах нежността от началото. Усещах единствено силата на юмруците му.

-Сега няма да ми говориш ли? - блъсна ме в стената, а аз извиках умолително.

-Моля те остави ме, умолявам те - проплаках. Гласът ми не беше нищо повече от един шепот.

Отпуснах се на стената и затворих очи безпомощна. Молбата ми просто отекна в пространството и настъпи тишина. Хватката му се отпусна, а после напълно изчезна. Отворих очи изненадано точно навреме, за да го видя как влиза в банята.

Нямах представа какво стана току-що, но се свлякох на земята облекчена. Самотна сълза се търкулна по скулата ми, преди да дочуя повръщането от банята. Обърнах смаяно глава и бавно и нестабилно се изправих.

Преди да стигна банята се спрях. Щом той излезеше, щеше да продължи откъдето бе спрял. Нямаше просто ей така да забрави за липсващия наркотик, а това означаваше само едно. Щеше да продължи побоя.

Не бях сигурна дали мога да издържа още дори един удар, където и да било. Нямаше част от тялото ми, която да не ме боли, главата ми пулсираше, а долната ми устна беше напълно изтръпнала. Едва стоях права заради треперещите си крака и световъртежа.

Не можех да остана тук повече.

Тази мисъл ме осени, когато той приключваше. Ако щях да бягам, трябваше да бъде сега, веднага.

Дори не се поколебах, когато се обърнах към входната врата. Направих няколко крачки, отворих вратата и излязох. Тръшнах я зад себе си, когато чух гневния вик на Гидиън, но не се обърнах назад.

Използвах последните си останали сили и побягнах. Нямах представа къде щях да отида, стига да не беше тук. Стига Гидиън да бе далеч.

В момента се сещах за един единствен човек, при когото исках да ида. Не можех да отида вкъщи, защото нямаше да издържа съжалителните погледи на родителите си. Единственият ми вариант в момента бе Ерик.

Щом името изникна в мислите ми, сърцето ми заподскача, а умът ми се молеше да си бе вкъщи.

Прекалено ме беше страх да се обърна, за да видя дали Гидиън бе тръгнал след мен, но ако беше така и Ерик не си беше вкъщи, с мен беше свършено. Ако Гидиън се докопаше до мен тази вечер, имах чувството ,че бе способен да строши всяка костица в тялото ми.

Точно това виждах в очите му всеки път щом бе ядосан. Виждах голяма опасност и все пак продължавах да стоя при него. Знаех какво ми причиняваше, по дяволите, усещах какво ми причиняваше и все пак стоях там.

Осъзнах, че той не ме обичаше. Не, ни най-малко. Обичаше това, че го оставях да прави с мен, каквото си поискаше без последствия. Обичаше това, че му предоставях тялото си, за да го използва, както си поиска.

Обичаше насилието, а не мен.

Къщата на Ерик се появи пред погледа ми и изтичах последните няколко метра. Натиснах звънеца и го задържах, докато се подпирах на касата. Струйки пот се стичаха по гърба ми.

Най-накрая събрах смелост да погледна назад. Нямаше никой. Не виждах Гидиън, а това беше добре. Ако сега дойдеше тук, щеше да стане страшно. Не исках дори да си представям колко щеше да е ядосан, ако ме видеше тук, или пък...

Преди да довърша мисълта си, вратата се отвори и Ерик се появи. Единствено болката ме спря от това да скоча от щастие. По лицето му се четеше изненада, но не ми пукаше особено. Успях да избягам и тук бях в безопасност.

Без да мисля много, се хвърлих в обятията му. Прегърнах го и чудовищните мисли в главата ми умряха.

 Прегърнах го и чудовищните мисли в главата ми умряха

Oops! This image does not follow our content guidelines. To continue publishing, please remove it or upload a different image.
The night we meetWhere stories live. Discover now