Елеонор и Кристалният череп

30 глава

   Вирджиния Бикет едва сдържаше сълзите си, но не беше сигурна за какво по- напред бяха те. Радостта, че вижда детето си след толкова много време. От гордост, че успя да спаси всички наследници и сградата. Или от чист ужас от начина, по който го направи!

  - Боже, как го направи!- майка 'и обгърна лицето на дъщеря си и я погледна в очите. Беше изплашена до степен, в която едва овладяваше треперенето си.- Ти... не просто си сляла стихиите, ти използва... използва водата... ти я контролираше?!
  - Да. Аз...- Елеонор стисна устни в тънка линия. Никой от предцитe на някоя от четирите цивилизации не се беше случвало да го прави. А тя целенасочено го направи за втори път. Трети, ако броим сливането на енергиите.- Не се тревожи, знам какво правя!

   Вирджиния я погледна с онзи майчински изпитателен поглед, с вдигната вежда, който си беше своеобразна форма на детектор на лъжата.

  - Добре де, мисля, че знам какво правя- поправи се Елеонор.

   Не можаха да говорят много по пътя към Париж в самолета, тъй като майка 'и беше заета с евакуираните наследници. Някои решиха да се скрият във Франция, за да бъде осигурена по- добра защита. Други отказаха. След като бяха отведени всички от централата, беше установено, че само един човек липсваше. Което беше позодрително. Служителите масово потвърдиха, че са били разпитвани за него и неговото местоположение. Бяха единодушни- той беше дошъл на работа и не беше напускал.

   Елеонор си спомни как Ригел докосна предавателя на ухото си. Не че норомбите стояха и чакаха да се предадат. Точно обратното. Само че, това, че цялата централа беше компрометирана и почти унищожена, за да намерят един единствен човек, говореше за това, че той е много специален. Намекваше също, че норомбите масово се бяха оттеглили не от страх от вълната, а защото им беше съобщено, че е намерен. Или поне така предполагаше.

   Какво ли пък искаха Ригел и Вернучи от него?

   След около два часа, в които Вирджиния изпълняваше задълженията си в ГНЦ, най- накрая останаха насаме. В техния случай имаха възможност да посетят кафето в Парижкото летище, преди полета на майка 'и. Имаха чудесни 60-тина минути на разположение. Малко по- малко. Но и това беше нещо, имайки предвид колко време беше минало от последната им среща.

  - Интересно ми е какво се случва покрай теб- повдигна вежди жената, докато отпиваше от кафето си. Явно беше решила да си премълчи за това, което беше видяла в Кайро.
  - Нали знаеш оригиналите на детските приказки, чиято цел е била да плашат децата?- Майка 'и кимна.- Е, нещо такова. Чувството е все едно са те пуснали на центрофуга в пералнята, а от теб се очаква да останеш прав и с трезва мисъл.
  - За съжаление не това се очакваше от вас!
  - Ти какво знаеш?
  - Информационното затъмнение започна след битката при Южната централа. Първо ни държаха в неведение относно теб. И Питър и Джъстин измисляха какви ли не оправдания да не те виждаме. Аз, разбира се, как ли не се опитвах да стигна до Антарктида, но ми беше напълно забранено да пътувам, дори поради служебни причини. Докато говорихме с теб ми се обадиха, за да ми кажат, че си мъртва. О, разбрахме, че са те повишили в капитан, също.