Ако бях там

3.| Искреност

----------- ◦• ✿ •◦ -----------

В НАЧАЛОТО беше трудно.

По онова време не бях способна да открия правилните думи, с които да опиша случилото се между нас. Раните ми бяха все още пресни. Не мислех за нищо друго, освен за болезнените разрези в сърцето ми. Те замъгляваха съзнанието ми, заслепяваха очите ми, давеха дробовете ми, задушаваха гърлото ми. В душата ми се бе отворила черна дупка, която поглъщаше всяка останала от мен частица.

"Не знам" бе единственото, което устата ми успяваше да оформи, когато ме питаха какво се е случило.

Именно мисълта, че никога няма да мога отново да отключа вратата, зад която бе затворена тази част от мен, беше по-болезнена от всички кървящи рани. С времето обаче се научих как да живея без изгубената си същност. А в последствие забравих и какво означава да бъда цяла.

Как да чувствам нещо, което вече го няма?

"Защо се разделихте?" продължават да ме питат всички - роднини, приятели, познати, непознати, чудаци, домашни кучета, улични котки, - а светът пред очите ми придобива сиво-зелен оттенък.

"Заради противоречивите ни характери."

"Заради различие в мненията."

"Заради несъвместимите ни индивидуалности."

Всеки път отговарям едно и също, но по същество съвсем различно. Тези думи винаги карат езика ми да изтръпва. Усещам, че отговорите ми никога не са напълно искрени, но в същото време са и най-смисленото обяснение, което бих могла да дам.

Веднъж прочетох в една книга, че в най-добрата лъжа винаги е преплетена доза истина. Проблемът обаче е, че не мога да различа къде свършва лъжата и къде започва истината.

През цялото време знаех, че онази моя забравена обсидианова половина живее някъде дълбоко в тялото, извън обхвата на съзнанието ми.

Това, което не знаех, е че има начин тя да бъде освободена.

***

Той е застанал пред Стената на цветовете във всекидневната, а очите му обикалят по картините ми като приключенци, тръгнали на околосветско пътешествие. Той е единственият човек, който вижда отвъд драсканиците на молива и замаха на четката ми.

Всяка една картина, окачена на тази стена, е огледало. Знам че той може да зърне отраженията ми, криещи се зад десетките портрети и пейзажи. Не ме е страх, че ще душата ми е изложена пред него в тази галерия от цветове. Позволявам му да я съзерцава. Нямам какво да крия.

Той затаява дъх и замира. Очите му гледат в една единствена точка. Гледат портрета, който му нарисувах. Портретът, който разказва цяла една история.

През мен преминава тръпка.

Искам да го нарисувам. Трябва да запечатам точно този миг върху лист хартия - нова, все още неразказана история.

Чашите с чая, който приготвих, почват да изгарят дланите ми.

Не мога повече да стоя като страничен наблюдател на прага. Най-накрая се осмелявам да прекрача границата - да премина от едно пространство в друго.

— Направих чай — казвам аз, докато пристъпвам към ниската стъклена, холна маса пред дивана.

Той сякаш не ме забелязва. Не откъсва поглед от портрета.

Оставям чашите на масата и те глухо издрънчават върху стъклото. Едва тогава очите ни се засичат и времето спира.

— Благодаря — изрича той, сякаш останал без дъх.

Бързам да отклоня погледа си към издигащата се пара от чая. Изтривам изпотените ми и все още трънящи от горещината длани в дрехите си.

Той сяда и посяга към едната чаша.

— Не, не тази — възпирам го без да се замислям.

Дърпам към себе си чашата, към която той посегна преди малко. Пред него поставям другата - тази, която приготвих така, както той обича да пие чая си, - по-силен и с две лъжички мед.

— Тази е твоята — добавям и сядам.

Какво ми става?

Изтръпвам, когато вълна от отдавна забравени чувства се разбива в мен. Течението внезапно почва да ме дърпа все по-надълбоко и по-надълбоко. Давя се в бурно море, изпълнено с цветове и вълнения. Трябва да престана да се съпротивлявам срещу водата, ако искам да изплувам на повърхността. Знам обаче къде ще ме отнесат вълните, ако се оставя да ме водят. 

Който и вариант да избера, няма да оцелея.