Ако бях там

4.| Изгубени мечти

----------- ◦• ✿ •◦ -----------

СЪБУЖДАМ СЕ половин час преди алармата. Не мога да намеря необходимите сили и воля да стана от леглото, затова гледам към светещите в тъмното звезди, залепени на тавана. Тези звезди никога не са били предназначени за мен. Те са парченца от неродени чужди мечти, които никога няма да получат шанса да се сбъднат. Не знам защо все още не съм ги махнала. Може би защото вътрешно се бунтувам срещу божествата на съдбата.

Най-накрая ставам и дърпам завесите от прозореца. Навън е тъмно. Града все още спи. Но ето ме мен - изправена пред него, бореща се срещу света вътре в мен.

Тази сутрин бавно придобива нюансите на ранно небе - тя е тъмносиня, плавно преливаща в лилаво. Носи типичните студенина, равнодушие и меланхолия, но в същото време изглежда някак смирена, замечтана и носталгична.

Старая се да бъда колкото се може по-тиха, докато изпълнявам обичайната си сутрешна рутина. Излизам внимателно от стаята си. Моля се отчаяно на пантите да не изскърцат, докато затварям вратата. Поглеждам към дивана и с разочарование установявам, че е празен. Одеялото е свито прилежно в единия му край, а възглавничките са поставени на мястото си.

Няма го.

Тръгнал си е.

Просто така.

Без да ми каже.

Гаден глупак.

Не ми е позволил да разбера, че излиза. Измъкнал се е също толкова тихо, колкото...

...и аз се опитвах да се прокрадвам през стаите на мансардата...

...

...

...

Не...

...

...

...

Не може...

...

...

...

Не е възможно.

Това...

...

...

...не може да е истина.

Как...

...

...допуснах подобно нещо?

Как...

...не го забелязах по-рано?

Откога...

...чувствата почнаха да диктуват действията ми?

Трябваше да съм ги преодоляла отдавна.

Или просто така съм си мислила...

Нима досега съм се самозаблуждавала?

Коленете ми омекват и ме предават. Тупвам на дивана - не разбирам кога краката ми са ме отвели до него. Мигам невиждащо срещу Стената на цветовете, докато всички цветове изтичат от картините и се вливат в мен.

Загубвам представа за времето. Не знам колко дълго съм стояла така - няколко секунди, минути, часове. Дни. Седмици. Месеци.

Осъзнавам се за момент и виждам сгънатия надве лист хартия, оставен на масата. Протягам ръка, взимам го и го разтварям. Чета:

╭────────────────────╮

Благодаря ти за всичко,
което направи за мен, Ириса.
Никога не съм заслужавал
добрината ти. Животът ти
щеше да бъде по-добър,
ако аз не бях в него.
Съжалявам, че те
принудих да преживееш
всичко това.

Дойдох да те видя за последен
път и да ти кажа сбогом.
Повече няма да се срещаме.

П.П. Измих чашите от чая.
Не знаех къде да ги оставя
затова ги сложих до
кафемашината ти.

╰────────────────────╯

Вече цялата всекидневна е лишена своите нюанси. Очертанията на дрехите, косата, ръцете ми са избледнели. Аз съм едва видим призрак, в който блуждае неугасим целият цветен спектър от чувства и емоции. В мен прехвърчат розови, жълти, синьо-зелени, небесносини, цикламени и бели светлини - сладост, радост, вина, нежност, страст, тъга, - които ме одраскват, нараняват, пронизват.

От очите ми капят сълзи.

От душата ми капе кръв.

Пръстите ми отчаяно стискат одеялото, което му бях дала. Придърпвам го върху себе си и се свивам в единия ъгъл на дивана. Забивам лицето си в одеялото и почвам да ридая с глас, отчаяно искайки да върна времето назад.