Ако бях там

7.| Непознатият

----------- ◦• ✿ •◦ -----------

ПАНИКА.

В онзи момент осъзнах, че прилича на неудържим пожар. 

Яркочервени и наситенооранжеви нюанси танцуваха пред очите ми подобно на адски огнени езици. Невидим, несъществуващ дим се прокрадваше в белите ми дробове и бавно, но неумолимо замайваше главата ми, замъгляваше мислите ми, замазваше погледа ми. 

Ръцете ми трепереха, докато преобръщаха, преравяха, претърсваха всяко знайно и незнайно кътче в пламтящата мансарда. Краката ми едва намираха къде да стъпят - жаравата, която бях разпиляла по пода, бе непроходима.

Нямаше го никъде.

Знаех, че няма да го открия, но въпреки това продължавах да търся. Отказвах да повярвам, че съм загубила най-ценното си притежание. Отказвах да повярвам, че съм загубила себе си.

Погледнат през очите на обикновен простосмъртен, скицникът ми навярно изглежда като обикновена лесно заменима вещ - несъществен, неважен, незначителен предмет, който може за бъде спокойно изхвърлен.

Даже бях убедена, че вече лежи на дъното на някой контейнер за рециклиране на хартия.

***

Дойде понеделник, а с него и началото на летния семестър.

Едва успях да стана от леглото си.

През последните няколко дни оцелявах само на вода, ябълков сок и няколко резенчета сухар - само това успявах да преглътна. Всичко друго, което слагах в устата си, имаше вкус на пясък от детска площадка.

Не знам от къде събирах сили да функционирам като нормално човешко същество.

Прибрах комплекта си за графика в чантата си и я преметнах през рамо.

Напомних си - "Трябва да мина през книжарницата, за да си купя нов скицник."

Спомних си - "Но всичките ми картини за тазгодишното ми портфолио са събрани в онзи скицник..."

Припомних си - "Изгубила съм стотици часове труд; десетки частици от себе си; единственото ми избавление."

Внезапно ми се прииска да захвърля палтото и чантата си, да се скрия на топло под завивките си и да кажа на света отвън "Майната ти".

Но не го направих.

Излязох.

Февруарският студ ме ощипа по бузите, карайки ме да се съвзема.

След няколко пресечки се озовах на главната улица. Вървях по тесния тротоар, а покрай мен прехвърчаха коли, мотоциклети, велосипеди и... моят автобус! Затичах се без да се замислям. До спирката ми оставаха около двеста-двеста и петдесет метра. Ако се напънех, щях да успея да се кача.

Силите ми обаче почнаха да ме предават след петдесетия метър. Дробовете ми - след стотния. Главата ми - след двустотния.

Оставаха ми още няколко метра, но цялото ми тяло отказваше да ги вземе. Спрях се за минута.

Автобусът потегли, оставяйки ме далеч след себе си.

Стана ми лошо веднага, щом възобнових хода си към спирката. Пред очите ми заподскачаха звездички. Оскъдната ми закуска поиска да се върне обратно в гърлото. В устата си усетих вкуса на метал. Равновесието 

ми се наруши. 

Краката 

             ми

   се 

             заплетоха 

 един в друг. 

                                        Залитнах.

В опит да се задържа изправена, ръцете ми инстинктивно сграбчиха първото нещо, до което се добраха.

Усетих тялото си леко като черешов цвят, носещ се по въздуха благодарение на милувката на вятъра.

— Добре ли си? — прошепна някой с интимна нежност. Топлият му дъх погали сетивата ми и се всели в душата ми.

Пръстите на едната ми ръка отчаяно стискаха яката на ризата му, а на другата - ръкава. 

Внимателни пръсти бяха хванали рамената ми, поддържайки тялото ми стабилно.

Отворих очи. 

Веднага го познах. Как бих могла да забравя нечие лице, което съм очертавала с молива си?

Тая глава я пиша, трия, редактирам, мацам, цапам вече трета седмица и ми омръзна да се занимавам с нея. Оставам я така (поне засега) понеже искам да продължа с останалите глави. Ако някой ден в бъдещето ми дойде музата за редакция/пренаписване на въпросната глава, ще ви информирам на стената ми за евентуалните промени по нея.