Живот след Отмъщението 🔞

Галин- Тридесет и втора глава

Галин

Шофирам по тъмните улици на града и от време на време хвърлям поглед към навигацията за да не подмина крайната точка. Момчил и Людмил са на задните седалки и презареждат оръжията си за неизвестното. Нямам представа какво ни очаква, но каквото и да е трябва на всяка цена да ги спасим. Предишния ни живот с Георги беше изпълнен с изпитания и болка, но сега ще бъде различно. Трябва да бъде различно. Моя вече го виждам по един начин. С Моника.По дяволите! Казах го и отново ще го повторя за да се забие във всяка частица от мозъка ми,осъзнавайки го. Искам тази жена да е до мен всеки ден,всеки час,всяка минута и секунда за да ѝ се наслаждавам.

- Разбрахме!- каза Людмил. Поглеждам към огледалото за задно виждане с объркан поглед.

- Какво?

- Искаш да си с Моника. Ти си влюбен,глупако.- сериозно изрече Момчил докато почиства двата пистолета. Казал съм го на глас. Устните ми се разтягат в усмивка,но когато чувам следващите му думи замръзвам.- Крум няма да бъде доволен. Не знам какво става с него,но към Моника подхожда по различен начин. Трябва да му обясниш....

- С него не може да се разговаря. Особено като чуе името ѝ. - изръмжах аз докато правя последния ляв завой и след минута сме там.

- Ако го направиш с правилния подход,ще те разбере. - кимам за съгласие и спирам автомобила. Още при слизането оглеждам района. Улиците са пусти,а лампите осветяват много малка част от криволичещия път и къщите наоколо. Пристъпвам към въпросната къща,но това,което виждам ме озадачава. Вътре е тъмно и когато стигам входната врата не чувам никакъв шум. - Не чуваш нищо,нали?

- Не! Сигурен ли си,че това е правилната къща?

- Сега ще разберем. - с един ритник изкъртва вратата,влизайки вътре с двете оръжия вдигнати на нивото на очите. Светвам лампата и ни посреща напълно празна стая. Влизам в следващата и там е същото. Какво по дяволите? - Галине! - Качвам се на втория етаж и виждам Людмил да се взира напред с непроницаемо изражение,а Момчил да чете нещо от таблото закачено на стената. Приближавам и се зачитам в написаното.

В 22:35 часа на Владишкия мост. Смърт за "Черепа" и подчиненият му.

Поглеждам часовника на ръката си и ми трябваха две секунди за да разбера,че е 22:38 часа. Тримата реагираме по един и същи начин, бягайки към моста. Притеснен поглеждам към реката, но е толкова тъмно,че е абсурдно да се види каквото и да било.

- Чукай на всяка врата и търси фенери.- крещя на Людмил ,а той се обръща и тича обратно към къщите. Псувам под нос и се надвесвам за да видя мрак. След малко мъжки гласове идват до ушите ми и преди да тръгна, Момчил се насочи към тях като бавно и незабелижимо пристъпва. Следвам неговите крачки плътно зад него. Чувам нечие тяло да разбунтува реката,а след секунда още едно. Изведнъж Момчил започна да бяга и директно се сблъска с някого. Двамата падат на земята, а до тях се появи още един ,осветявайки с екрана на телефона си. Стискам бокса и замахвам към главата му. Веднага пада по очи в безсъзнание. В следващия момент два изстрела проехтяха близо до мен и с телефона осветявам Момчил. Той избута трупа над него и се изправи,поглеждайки към реката.

- Вътре са.- извика той и пусна оръжията на земята. Свали сакото,ризата и панталоните след това се качи на парапета и директно скочи в реката. Няколко секунди се въртя в кръг докато Людмил не се появи с два големи фенера.

- Насочи ги натам.- посочвам с пръст и започвам да се събличам. Качвам се на парапета, изпъвайки ръце напред и скачам. Светлина огря около мен,но следа от Момчил няма.

Гмуркам се и плувам към дълбокото,едва виждайки силуета му. Заради мръсната вода ми трябваше известно време за да разбера,че се опитва да извади Крум, но има нещо,което го спира. Плувам до тях и поглеждам веригата на крака му. Търся началото и когато го напипах с усилие го вземам в ръцете си и бавно плуваме към повърхността.
Крум е в безсъзнание ,а Момчил с огромно усилие го държи в ръцете си. Усещам да не ми достига въздух ,но не спирам докато не излизаме на повърхността.-

- Людмиле,звъни на бърза помощ.- едва изрекох,поемайки си шумно въздух. Момчил едновременно се закашля и стиска "Черепа". Мисълта за Георги,че е в същото положение ме кара да забързам колкото сили имам. Едно от правилата на Крум беше да се научим да издържаме повече време под вода. Брат ми е опитен в това отношение,но по мои изчисления са минали около три минути.

Когато стигаме тревистата площ пускам веригата и отново скачам в реката. С облекчение осъзнавам,че линейката идва,чувайки сирените над мен. Плувам до мястото,където открихме Крум ,а светлината ме насочва в близост,но следа от Георги няма. Излизам на повърхността за да си поема въздух и отново се гмуркам в търсене на тялото му. Въртя се във всички посоки и ми се прииска да изкрещя. Къде си батко? Когато въздуха ми не достига отново излизам и от безсилие извиках,удряйки с юмруци водата.

- Георги!