Be like chocolate (bittersweet, melt me slowly)

...Очакваща отговори...

•°СТЕФАНИ°•
1 декември ( 12:00)

Станах от леглото и оставих телефона си на бюрото. Замислих се как ще се измъкна от мама? Та тя едва ли ще ме пусне току-така да изляза навън, като се има на предвид, че преди няма и половин час съм плакала на сън
... А да не говорим изобщо, че съм полуболна... Ами сега?
Извидих, нерешително, от шкафа си дрехи за навън. *Сигурна ли си?? Стеф? Сигурна ли си, че така е правилно?*
Разбира се, че ... НЕ .... Та нали изобщо нямам никаква идея защо пожелах да излизам навън, в този студ, за да се разходя почти до центъра на града и да направя резерваций за Коледа на онзи пуст ресторант... Но нещо, нещо съвсем малко, ме крепеше и дърпаше сякаш с невидимо въже толкова силно, че дори и разсъдака ми не можа да го спре...Облякох се набързо...
- М-м-мамооо - разтреперан глас се разпростря из стаята..- Мамо аз ще..-Вратата се отвори и от там излезе мама. Личеше си, че бърза страшно много.
- А! Точно теб търся - започна разбързано да говори - изникна ми нещо много важно... Да знаеш, че ще отсъствам за 2-3 ча... За къде си се разбързала млада госпожичке??- явно бе забелязала сините ми, прилепнали дънки и пуловера, който бях навлякла набързо...- Та навън е тооолкова студено... А и си болна...
- Аз... Ъмм - *Божеее...! Мисли, Стефии по-бързоо мислиии!!*- просто ги пробвах за ъъъ... за другата седмица за училище... И ъмм... да ще си стоя вкъщи на топло ...- направих невинна, леко притеснена физиономия.
За секунда последва недоверчив поглед от мама, но той се преобрази минутка след това в топла усмивка...
- Добре ,милата ми! Ще се върна след 2-3 часа - сериозна, загрижена усмивка подчерта момента - лягай си натопло, моля те!
- Разбира се ... - *Защо го правиш?? Знаеш ли какви неприятности ще си навлечеш?? Просто забрави за рестор.. * Разклатих глава в опит да премахна тази мисъл от главата си... Та аз бих направила всичко за приятелите си!!( но май не беше само заради това, имаше и нещо друго, което не разбирах...)
Мама се усмихна:
- М-Мила , добре ли си? - смехът я заля ...- Обожавах как се смееше ... Беше толкова нежно и елегантно в същия момент забавно и срамежливо... Докато аз се смеех като коза ...
В опит да не си помислят съседите, че в нас има ферма аз се усмихнах широко, едвам сдържаща смеха си, осъзнавайки, че съм изглеждала толкова нелепо...
Майка ми ме прегърна набързо, потегли към входната врата. Озовавайки се там, тя ми се усмихна отново, намигна ми закачливо :
- Чао , обичам те!
- И аз те ... - преди да довърша вратата се бе затворила. Последва и последното финално движение на ръката й. Чу се едно щракване от ключалката, което премина в леко кратко ехо в стаята... Токчетата и се заглушаваха все по-бързо, а накрая се смесиха с тишината...
*Сеегаа, Сега какво правим?? Пак ти казвам все още не е късно...*
Стига де... Омръзна ми вкъщи ...

Решително потърсих моите ключове. Взех портмонето си и няколко дъвки, не трябваше да забравям и да си наметна якето, защото това че ' бягам ' не значи, че е правилно да замръзвам докато бягам ... Не ! Важно е да си напълно задоволен по всички нужди- да ти е добре, да си наяден, напит... :D
Намерих ключа. Въздъхнах. Металното ключе остави студения си отпечатък на ръката ми. Потръпнах. Отидох до ключалката ..." Това е ... - помислих- сега или никога..."

Исках да разбера, какво по-дяволите се случваше... Не ме интересуваха последиците ... Никога до сега, през целия си живот не съм изпитвала подобно нещо... Сякаш не контролираш себе си, а някои друг го прави... и колкото и да се опитваш да не го правиш, (разсъдака ти да отказва да го прави)... цялото тяло се противи и тялото надделява над всичко...

Вкарах ключа, бавно... Врътнах...чу се отключването... Кракът ми престъпи напред решително, очакващ отговори...

Моля за мнения... Ако ви е харесало лайкнете и коментирайте... Извинявам се, ако има грешки! ( не мога да повярвам как сте стигнали до тук.. хД :Р)