Be like chocolate (bittersweet, melt me slowly)

Завинаги ще останеш в сърцето ми ♥

•°СТЕФАНИ°•
1 декември

Заключих след себе си. Прекрачих, набързо стълбите, които водеха към входната врата. Да! Аз живеех в блок... доста шантав блок. В мига, в който отворих входната врата ме полъха страховит, леден вятър.

*Амии ...каквото ще да става аз не нося отговорност вече...* Ама... Това като оставка ли да го разбирам?? О, стига де .. отпусни се малко...!!*

Огледах се наоколо. Пред мен имаше дървета подредени като войници във редица, които танцуваха бавно в ритъма, даден им от вятъра. Зад тях се забелязваха други блокове, които се размазваха от поредната мъгла. Не можах да забележа небето, скрило се из белите пухкави облъци, което не беше на добре... Но въпреки всичко това пътя ми се очертаваше със сияние... златисто.. Сякаш ми подсказваше от къде да мина. Послушах тази илюзия и тръгнах натам. Пресякох улица, две и стигнах до кръстовището. Зачаках нетърпеливо зеления светофар. Замислих се..

Ах, този квартал..! Толкова злини ми се бяха случили тук... А само как ми липсваше старото място, с децата, с които се познаваме от бебешката количка... С всички онези детски игри като" Зайо Байо колко е часът?" и всички онези смешни прякори... Дали те си мислеха за мен, както и аз си мислех за тях? Сигурно ме бяха забравили...! Все пак бяхме много малки. Минали бяха около 11-12 години... Кой ще помни толкова дълго време... Освен мен ...
Да! Аз ги помнех, така жадувах да се срещнем отново... Почти всеки път щом се случи нещо лошо и си давах кураж. Казвах си: " Хей спокойно на някого му липсваш и ти... На някого си му в детството..."

Дойде време и за светофара. Най-накрая се смени в зелено. Толкова рязко се смени , а в същото време ми се стори като цяла вечност... Колкото и студено да беше навън се забелязваше толкова много народ. Украсите сложени по прозорците на магазините ти даваха чувството... Онова забравено за мен 'коледно' чувство. Е, тази Коледа то беше при мен. Забързах крачка. Минах покрай училището (не моето, а на Неви и Ан/ от Антоанета/ ), а след това на хоризонта се показаха дюните и Блока на Неви. Да ... те ми бяха напът, а срещата ни бе там. Защо не отидохме заедно до "Скалата" ли? Защото ... Исках да отида там сама... *Не не беше това!! Никога няма да откажа нейната компания... Нейната незаменима компания...*
Просто онова чувсто ме теглеше... А не знаех какво да правя...
Минах покрай мястото ни, на което се събирахме, на което цяло лято се викаше, пищеше, гонеше, говореха се глупости. Нашите глупости... Сигурна бях, че сме най-лудите в целия град...А каква бе причината да си прекарам така хубаво с тях??