"Ако и ти си изгубена душа в големия сив град, и в момента четеш тези редове, то аз те приветствам в историята на живота ми."
-Мисля, че това е добро въведение!-възкликнах и погалих Шунка зад ушите. Той измърка, а аз се засмях. Винаги ми ставаше смешно, когато котаракът ми мърка. Едната му ноздра бе запушена по рождение и вместо сладко, гальовно мъркане, се чуваше ръмжене на двадесет годишен Харли Дейвидсън Ви- Род 67-ма.
Ах... как сладко мъркат тези мотори...
Една от мечтите, записани най-отзад в зеления ми тефтер, бе с парите от новата ми книга да си купя едно от тези бебчета.
Бях изтръгната от мечтата си, заради злобното захапване на Шунка. Бях спряла да го чеша и той се бе разгневил. А може бби си ми беше ядосан от момента, в който го прибрах от улицата и го кръстих Шунка... Ех, мистерия... Облизах раната от ухапаното, за да заздравее по-бързо и затворих лаптопа.
Беше време за обичайната ми разходка с бонус кафе.
Станах от въртящия се стол, който имах от три години. Наместих малката покривка за седалка, която скриваше дупките, направени от котката и отидох до гардероба си.
Измъкнах една раздърпана бежова жилетка и я облякох върху черния потник, на който имаше малко петно от коректор. Очоплих коректора и огледах отражението си в огледалото.
От там ме зяпнаха познатите тъмно кафеви очи. Под тях имаше малък нос с лека гърбица ако го гледаш в профил. След това обикновенни бледо-кафеви устни.
Кожата ми бе с естествено тъмен тен, така че нямах нужда от това да ходя на море... и по-добре, защото го мразех.
Наведох глава, за да хвана по-добре цялата си коса и след това защипах със шнола на нещо наподобяващо кок.
Имах хубава, дълга, кестенява коса, която мразех. Беше най досадното нещо на света и никога, ама никога не я оставях пусната!
Нахлузих любимите си изтъркани маратонки и се върнах при лаптопа. Изместих Шунчо, който беше легнал върху затоплената повърхност, и натиках машината в чантата си. Сипах вода и гранули в чинийките на разглезения котарак и излязох от апартамента си.
След това се върнах вътре. Взех ключовете от масата и пак излязох. Заключих и закачих члючодържателя със Спондж Боб на колана си, за да не го изгубя.
Запрескачах дванайсетте стъпала от втория до първия етаж и избутах тежката входна врата.
Силното утринно слънце ме заслепи за момент, но примижах няколко пъти и отново виждах прекрасния квартал, в който живеех.
Вдишах сравнително чистия въздух и закрачих на долу по улицата. Започнах с рутинните си занимания.
Първо-огледах през витрината малката пекарна на господин Винченцо за новите кифлички с локум, които ми обеща да направи. Но още не ги бе приготвил.
Второ-погалих всяко куче и коте, което видях.
Трето-поздравих госпожа Алексис, която бе най-усмихнатата жена на света и може би за това нейните цветя бяха най-продаваните в града.
Трето- в случай, че стане нещо като катастрофа или ментален апокалипсис всяка сутрин си припомнях факти за мен.
Малко припомняне на авто биографията ми.
Името ми е Маргарите Вълкова.
Родена в България и израстнала в Италия. Родители Йоан и Франческа Вълкови.
По-малък брат Марко.
Аз съм на Двадесет и четири, а след точно месец и дванадесет дена навършвам двадесет и пет години.
Учила съм в обикновенно училище в Италия. Завършила съм обикновен колеж. А мечтата ми е да стана известна писателка.
За целта реших да се изместя в по-малък град и да се откъсна от познатата ми среда в голямата и шумна Венеция.
Живея в малък квартал, който обикнах само след половин ден. Тук съм от три години и все още не съм издала нито една от написаните си книги.
С това автобиографията ми се изчерпва.
~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~
Хора! Скъпи мои меденки!
Това е новата ми книга и смятам, че ще стане по-хубава от предишните, които съм писала.
Утре ще кача нова глава!!! Представяте ли си!? XD
