Минах по обичайния си маршрут. След магазинчето на госпожа Алексис завих в малката странична уличка и закрачих по старинния калдаръм. Заоглеждах по олющените стени на сградите за нови графити, но нямаше такива. Не след дълго стигнах до целта си. Най-любимото ми място на света!
"Сладкарницата на Фи". Малка, тиха, с прекрасна атмосфера... идеалното място за един писател.
Натиснах изтърканата бронзова дръжка и отворих вратата. Чу се пискливото звънче над вратата, което ако случайно не успеех да чуя протягах ръка и побутвах, за да издрънчи отново. Иначе нямаше как да продължа нормално деня си.
Второто, което се блъска в сетивата ти като влак, бе ароматът на прясно изпечени кексчета с шоколад и току що смляно кафе.
Като в мъгла се добрах до касата и вдишах дълбоко опианяващия аромат на любовта в кухнята. А от там излезе и другата ми любов. Най-милият и забавен човек на света. Най-добрата ми приятелка Фи Бърдоу. Американка по рождение пекар по душа.
- Здравей ангелче! Как си днес?- един от нейните многобройни навици, бе да ме нарича ангелче.
- Омагьосана за безброен път. - тя се засмя със звънкия си ненатрапчив смях и аз, отново, я оприличих на фея.
И как иначе?! Фи бе висока точно метър петдесет и пет. Нито милиметър повече или по-малко. Дребно чипо носле с ярко оцветени червеникави лунички. Сини очи и къса, руса коса. И тя като мен мразеше да е с дълга коса, но тя изглеждаще зашеметяващо с къса.
- Искаш ли да извикам Алфи да си побъбрите, докато аз ти приготвя кафето?
- Разбира се, че да! Ако не говоря с него поне веднъж на ден е като да не чуя звънчето над вратата.
- Откачалка такава - поклати глава тя и се шмугна в кухнята като пропусна още по-силна вълна опианяващ аромат.
Докато чаках Алфи се обърнах, за да огледам вече познатия ми интериор. Десетина жълти масички разпръснати из цялата сладкарница. До всяка от тях имаше по два изключително красиви и удобни стола. На всяка масичка имаше малка вазичка с по две маргаритки вътре. На една от по-отдалечените от входа маси се бе настанила двойка. Момчето бе облечено със синя риза и черни дънки, момичето с бананово жълта рокля, която подчертаваше медно русия цвят на коста и'. И двамата се бяха зяпнали с любов и говореха тихо по между си.
Понякога се натъжавах при вида на влюбени двойки, но въпреки това се радвах за тях.
- Ей, маргаритке, къде се отнесе? - обърнах се и се усмихнах широко на човека пред мен.
- Чаках вас мосю вълшебник в кухнята! - Алфи се засмя кратко с боботещ смях и кимна към момичето и момчето.
- Май се замечта. Вероятно си мислеше за мен.
- Знеш, че колкото и да опитваш няма да стане, нали?
- Ей! Всеки ден е нов ден, нали така?
- Така е Алфи. Но и днес не е твоят ден! - намигнах му с усмивка. Още от първият ден, в който стъпих тук той опитва ме накара да изляза с него. Но го приемах като приятел.
- Ето ангелче! Да ти е сладко! - иззад широкия гръб на Алфредо се шмугна дребната фигурка, която ми подаде обичайната ми поръчка.
- Ще се видим по-късно. - казах и с плячката в ръка се запътих към МОЕТО място. Намираше се в ляво от касата. Точно в ъгъла на заведението. Зад една огромна саксия с прекрасна, тъмно зелена палма. Точно там се криеше моята специална масичка за писане. Единствената масичка в заведението, която беше оранжева.
Фи ми бе доверила веднъж, вероятно в момента, в който бе разбрала, че официално се нанасям на въпросната масичка, че жълтите масички били точен брой, за да успеят да обзаведат сладкарничката. Но забелязала една оранжева масичка в магазина, която била единствена. Фабрична грешка. Дожаляло и, и решила да я купи заедно с жълтите. Чувствах го като съдба!
