Септемврийското слънце бе нагряло калдаръмените улици и аз не издържах на изкушението. Събух маратонките си, а чорапите натиках в джоба на панталона. След това започнах да подскачам по горещите камъни.
Обожавах това място, макар понякога да се замислях дали застоят не е прекален. Сякаш нищо не помръдваше от мястото си. Дори тревата в пукнатините между калдаръма не се променяше. Оставаше все така тъмно зелена и жива.
Подминах госпожа Алексис, която бе задрямала в люлеещия се стол пред магазина си. Минах и покрай пекарната на господин Винченцо, който разговаряше с някакъв, непознат мъж.
Стигнах до малкия двуетажен блок, който делях с една възрастна жена и младо момче, художник. Бяха добри съседи. Тихи, любезни. Какво повече може да иска човек?
Стигнах до мръсно бялата врата на апартамента си. Откачих ключовете от колана и отключих. Чух тихо измяукване и след секунда пред мен се появи Шунчо. Погалих бялата топка косми и тръгнах към малката кухничка, като по път оставих чантата с лаптопа на масата. Отворих хладилника и огледах запасите си.
Половин кутийка с пастет. Почти празен буркан мед. Две кофички кисело мляко, едната от които отворена. Два моркова.... и никакво месо! Бедствие!!!
На секундата взех решение и отново грабнах ключовете и чантата си. Само изкарах лаптопа и хукнах към вратата.
Аз не можех да живея без месо! Може би по тази причина бях с намаление за редовен клиент в месарията.
Излязох от сградата и тръгнах на горе по улицата. Насам също имаше много магазинчета. Имаше и много малки къщички. Кварталът не беше от най-богатите, но всеки имаше занаят, с който да изкарва честно парите си.
Спрях за малко, за да пропусна две гонещи се деца пред мен и продължих. Месарницата се намираше на двадесет минути път пеша от дома ми. Но пътят си заслужаваше ако получаваш качествено и прясно месо. Вече виждах вратата на месарницата и устата ми се напълни със слюнка.
И изведнъж се заковах на място. На вратата имаше табелка с надпис "ЗАТВОРЕНО".
Сложих ръка на устата си, но това не възпря жалното ми изкимтяване.
Не можеха да ме оставят без месо! Не знаеха ли колко раздразнителна ставам?!?
Ами сега? Може би някъде на близо имаше и други месари...
Приближих се до една жена, която простираше пране на терасата на къщата си.
-Извинете? Добър ден!
-Здравей белла! С какво да ти помогна?
-Видях, че месарницата е затворена...
-Ооо да! Горкия човечец. Такава лоша участ наистина!-жената поклати тъжно глава и избърса длани в дългата си шарена пола.
-Какво е станало?
-Собственика, господин Зако...
-Случило ли се е нещо с него?
-С него не, но с гораката му жена... Снощи се е споминала в съня си.
-Божичко...-въздъхнах и се намразих вътрешно. Да мисля само за месото, докато горкия господин Зако се изяжда от скръб!
-Дано почива в мир!-промълвих, а жената повтори след мен.
-Благодаря ви... лек ден!
-И на теб скъпа!-усмихна се тя тъжно. Изкара малка синя блузка от един леген и продължи с работата си.
