Работният ми ден мина неусетно. Като се замисля нямаше никакви произшествия... ако не броим поредния ми спор с Рене за цигарите.
Както всеки ден, щом стана три часа аз се запътих към дома. Имах много работа. Да почистя праха от безбройните ми лавици с книги, сувенири и фигурки. Да почистя с прахосмукачка. Да попреследвам малко Шунчо с прахосмукачката за наказание... и още куп други важни неща.
Едно от тях бе отново да отида до месарницата защото Шунката бе изял едната ми пържола.
А отиването до там нямаше нищо общо с господин Адонис!
Подминавах прекрасните сгради, оцветени в различни цветове, и след три години все още, се възхищавах на красотата на малкия град.
Завих по моята улица и целенасочено закрачих към месарницата, като си вдъхвах кураж. Беше глупаво да се държа така заради един мъж.
- Хей! Белла! - спрях се на място и погледнах по посока на познатия глас.
Беше жената, която ми каза за съпругата на господин Зако.
- Здравейте!
- Здравей миличка. Съжалявам, че те безпокоя, но изтървах ризата на съпруга си. Би ли ми я подала?
- Разбира се! - сведох глава и затърсих. Беше на около два метра пред мен, щом я видях ми заприлича на малка синя планина. Вдигнах мократа дреха от земята.
Върнах се на предишното си място и се протегнах, за да може жената да стигне дрехата. Тя се наведе през парапета на терасата си и взе ризата.
- Граце белла!
- До виждане! - отвърнах и отново продължих пътя си. След малко отворих вратата и в главата ми просветна, че се намирам в месарницата.
Огледах се и благодарих на Бог, че има и други хора.
Наредих се на опашката зад една възрастна жена и зачаках реда си. През това време наблюдавах как Емануел обслужва клиентите. Държеше се изключително любезно и свободно водеше разговори с всеки.
Загледах се в очите му. Проблясваха по особен начин всеки път, щом се усмихнеше на някого.
Бабата пред мен взе някакви дреболийки и дойде моят ред.
- До виждане! - подвикна той след жената и се обърна към мен.
Щом ме видя се усмихна и очите му отново заблестяха.
- Здравей!
- Здравей!
- Какво ще желаеш днес?
- Месо. Още.
- Май наистина обичаш месото, а? Аз пък реших, че ме преследваш. - засмях се нервно. Той се шегуваше, нали?!
- Какво месо точно? - окопитих се и му показах точно какво искам.
Докато теглеше месото аз не обелвах и дума. Не знаех как точно да реагирам.
Бях зареяла погледа си в страни от него, за да не прочете, случайно, в очите ми какво си мисля.
- Откри ли котката си?
- Ами да! Всъщност заради него трябва да купувам на ново месо.
- Аха! Значи е надушил нещо вкусно и се е домъкнал.
- Май така се получава... нали е мъж все пак. - той се изсмя кратко и ми подаде торбата с покупката.
- Ти да не би да си мъжемразка? - този въпрос ме изненада... неприятно. Не знаех, че съм създала подобно впечатление.
- Повярвай ми, не съм.
- О! Добре тогава, искаш ли да излезем някой път? Да кажем утре?
- На среща ли ме каниш?
- Да... май така се нарича. - Боже!
- А..аз...Добре!
- Чудесно! Как ти се струва в единадесет часа?
- Идеално! Знам и перфектното място. Чакай ме пред магазина на госпожа Алексис.
- Добре!
- Чао! - излязох през вратата и закрачих бодро.
Не бях излизала на среща от години! Когато бях на осемнайсет бе и последната ми среща. Тогава излязох с момче на име Никълъс и разбрах, че никога ама никога, не бива да стряскаш човек с арахнофобия. Особено ако сте край фонтан.
В този ден се заклех две неща. Първо, никакви срещи край фонтани. И второ всеки път след провалена среща да си купувам една кутия с ягодов сладолед и да гледам филмите на Джони Деп.
