Нееееее! Не! Не, не, не, неее!!! Това бе същинско богохулство! Някой зъл, подъл кретен бе прегънал страниците на една от книгите.
Аз просто подреждах оставените по масите книги и реших да отворя една от тях и да препрочета любимата си глава, но попаднах на прегъната на две страница...
Излязох от кожата си!
Оправих страницата и я поставих на място. Наредих и останалите книги и тръгнах към стаичката за почивка.
Вътре на един стол до голямата дървена маса, седеше една от колежките ми и пушеше цигара.
Щом влязох се извърна към мен и ми помаха.
- Здравей Рене! Как си?
-Изморена... ти?
- Бясна! - тя се подсмихна по нейния си начин и дръпна от цигарата си.
Издиша дима през ярко червените си устни и отново закова зеления си поглед на мен. Седнах на стола срещу нея и въздъхнах.
- Подреждах оставените книги и намерих една със сгъната на две страница. - Рене повдигна изящните си вежди.
- Кретени!
- И аз това казах...Хората вече не ценят книгите както преди. Не разбират, че всяка една книга представлява малкия свят на стотици и хиляди души, затворени там вътре.
- Знеш ли кое е по-жалко?-думите и' ме извадиха от вглъбението.
- Кое?
- Това, че единствено аз, най-недостойната от всички, чувам какви прекрасни думи излизат от устата ти. Ти си същинско съкровище Маргарите! И когато издадеш някоя от книгите си, аз ще съм първата, която ще си я купи.
- А аз ще ти напиша специално послание от рода на "Скъпа Рене, ти единствена от колежките ми в библиотеката споделяше шоколадчето си, което за теб е като дневна доза кокаин. За това ти благодаря, че споделяше с мен.
П.П трябва да спреш цигарите."-след тези думи двете избухнахме в смях.
Обичах това момиче. Като се замисля, май нямаше човек в този град, който да не харесвам. Познавам почти всички живеещи тук. Ако не лично, то поне по физиономия. Нови бяха само туристите, но те също бяха изключително любезни и бе лесно да се разбереш с тях.
Разговарях още малко с Рене и после пак се върнах при клиентите. Помогах, подреждах, шпионирах за кретени, подгъващи страници... и най-на края стана три часът и работният ми ден бе приключил.
Взех чантата си от стаята за почивка, сбогувах се с всички и тръгнах към дома.
Прибирайки се минах през магазина за животни и взех гранули с шунка за Шунчо.
Имаше накаква нова марка, която ми препоръчаха.
Веднага щом се приберях щях да му дам от тях.
Стигнах до вестникарската бутка и завих на дясно, но нещо огромно се изпречи на пътя ми и се блъснах.
Паднах на задника си и изтървах гранулите.
Погледнах на горе, но слънцето светеше срещу мен и не можех да видя нищо повече от голяма черна фигура.
Изведнъж една голяма длан се насочи към мен и аз я поех. Както бях на земята не виждаща нищо, за секунда се озовах в изправено положение, гледайки много интересен дървен медалйон на широки мъжки гърди.
Вдигнах глава и отстъпих на зад, за да видя кой се бе изпречил на пътя ми.
И си глътнах езика.
Не бе възможно да съществува такава красота в реалния живот! Не бе честно спрямо женската част на населението!
- Добре ли сте госпожице? - какъв глас...
- Аз..д..да. - изкашлях се искретно и възвърнах самообладанието си.-
Добре съм. - той кимна.
- Съжалявам, че Ви блъснах така. Не видях, че идвате.
- А аз не гледах къде ходя, така че сме квит. - усмихнах се, а той... Бижичко!!! Той също ми се усмихна.
- До виждане. - казах и тръгнах припряно на пред. Трябваше да се отдалеча от това привидение, преди да съм се побъркала.
Ама, че странно. Можех да се закълна, че нещо забравям.
- Хей! Почакайте! - обърнах се и видях как този сто килограмов Адонис бяга към мен... носейки торбата с гранули на Шунчо. Глупачка! Мислено си ударих шамар, а междувршменно се усмихнах на господин Адонис.
Сега, когато бях една идея, макар и малка, по спокойна успях да го огледам. С глава по-висок от меоите метър и седемдесет. Тъмно кестенява коса...
- Забравихте това. - той се закова точно пред мен и присто ми подаде торбата. Хванах я и стиснах здраво, защото ръцете ми трепереха.
- Благодаря! Не знам какво щях да правя ако Шунчо разбере, че съм изгубила храната му. - Адонис се смръщи и хвърли поглед към торбата в ръката ми.
- Това мъжът Ви ли е? - не можа да издържа и се разсмях.
- Почти познахте. Шунчо е котарака ми.
- О! - той също се усмихна, но изглеждаше притеснен.
- Съжалявам. Не трябваше да избързвам с предположенията.
- Няма проблем. Както казах, почти познахте. Шунка е истински досадник, на когото трябва да слагаш да яде. Да чистиш след него... почти като истински мъж. Ъм... без да се обиждате.
- Няма, спокойно. Мога само да ви кажа, че не всички сме такива.
- Може би... - съгласих се и се вгледах в очите му. Имаше нещо странно в тях. Нещо необикновенно.
Изглежда той забеляза погледа ми и се извъртя на страни.
- Аз трябва да тръгвам. Беше ми приятно и още веднъж се извинявам, че ви блъснах.
- Няма проблем. Довиждане. - той кимна и се запъти нагоре по улицата. Аз се завъртях и продължих пътя си към дома. Подминах месарницата и видях, че все още е затворена.
За щастие господин Винченцо бе готов с моята поръчка.
Взех кифличките си и се прибрах в апартамента.
Изтърсих нещата си на масата и отидох да се преоблека. Намъкнах един стар, черен клин и една бяла тениска. Върнах се в кухнята, където изядох една от кифличките, а другите прибрах във фурната. Бе станало пет часа. Не ми се спеше все още, така че реших да пиша малко.
Извадих лаптопа и прочетох последното, което съм написала.
Минава около месец.
През това време мъжът не е забравил и за миг онези тъмни очи. Но въпреки това го тревожи нещо открил е, че работниците в отдела за порцеланови кукли са повече от нужното и представляват излишен разход.
За това вика двама от работниците, за да ги уволни. Един мъж и една жена, за да е честно...
Те влезли в офиса му и той ги поканил да седнат. Разяснил им каква е ситуацията. Но той е добър човек и решава да им помогне да си намерят друга работа. Жената била добра готвачка, а той имал нужда от това. Живеел сам, и нямал време да готви, колкото и да обича.
Тя била съгласна.
Но за мъжът не било толкова лесно. Той имал опит с поправянето и затова го сложил в отдела по поддръжка на машините за порцеланови кукли.
Така всички били доволни.
Жената трябвало да идва през ден в къщата на мъжа и да му готви нещо. На следващия ден също било дъждовно. Но този път колата на мъжа била добре. Той се прибрал у дома и решил малко да поразчисти кухнята, за да не се изложи пред жената. Половин час миел чинии и чаши, които стоели там от седмици.
По едно време на вратата се звъннало. Той подсушил ръцете си и отишал при входната врата. Отворил и пред него била тя. Жената, която му помогнала да се прибере. Отново била закрила лицето си със шал. Но когато махнала шала под него била жената, която той наел като своя готвачка.
Той я поканил да влезе и...
Погледа ми отскочи към часовника в долния ъгъл на екара и видях, че пиша от часове. А очите ми вече горяха.
Запазих файла и затворих лаптопа. Отидох в стаята, влачейки се като зомби и се тръшнах на леглото. Завих се през глава и задишах дълбоко.
Изведнъж в ума ми изкочиха очите му. И разбрах кое е било странното в тях.
Бяха с различен цвят. Едното бе зелено, а другото кафяво. Но той ги бе присвил заради слънцето и тогава не можех да видя добре.
Усмихнах се на себе си и се унесох в сън. Надявах се някой ден да го видя отново...
И тогава в ума ми изкочи една мисъл, която ме накара да се изправя рязко в леглото си.
Не бях нахранила Шунчо.
Защото Шунчо го нямаше!
~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~
Та даааам!!!
Съжлявам за закъснението меденки мои, но се надявам главата да ви е харесала! ^-^
П.П на снимката горе е Маргарите.
