Фантоми в академията - Портал от сънища

Първа глава - Академията

Каси беше седнала на леглото си. Огледа се и с въздишка прибра последните си дрехи в куфара, после го взе и го помъкна мъчително по стълбите надолу.
- Госпожице Грийн – някакъв мъж с френски мустак и папийонка се изпречи на пътя на момичето, – защо не ми казахте, че имате нужда от помощ?
- Защото нямам! – отряза тя иконома и продължи надолу, облегна куфара на стената и се запъти към кухнята.
Още щом прекрачи прага, Каси завари същата сутрешна картина, на която ставаше свидетел всеки божи ден.
Майка ѝ, шефът на голям китайски ресторант, който беше посещаван от всякакви туристи, стоеше  на масата и разглеждаше модно списание. А баща ѝ, бизнесменът Андрю Грийн, разглеждаше сутрешния вестник и отпиваше спокойно от кафето си.
Каси седна на масата и в този момент пред лицето ѝ беше сервирана порция добре ухаещи палачинки със заливка. Но момичето нямаше намерение да яде. Не и днес, не и в тази неделя, в която лятото ѝ щеше да се превърне в ад.
Тя се вгледа в храната си, а след това отправи ядосана гримаса към родителите си, които от своя страна се направиха на ударени и дори не удостоиха с внимание дъщеря си. Просто отказваха да свикнат с мисълта, че малкото им момиченце вече бе на шестнадесет години и че „малко” го тресеше пубертета, а и всички онези тийнейджърски купони. Те се бяха видели в чудо с нея и защо, просто един път се беше прибрала леко пияна, слизайки от кола, в която се носеше музика, която те не одобряваха, а хората, които се возеха в нея, смятаха господ за нещо нечистоплътно. Каси не бе вярваща, но родителите ѝ я мъкнеше всяка неделя на църква, не се отказваха от идеята, че дъщеря им трябва да бъде вярваща като тях. Но момичето не намираше нищо нередно да не вярва в „Бог”. Каси вярваше в съдбата. Но в този момент не това бе важното.
- Трябва ли да ходя? – попита Каси, а в гласа ѝ все още се долавяха нелепи нотки на надежда.
- Говорихме за това! – каза категорично баща ѝ.
В този момент в главата на Каси се разигра сценка. Тя и баща ѝ бяха облечени във военни дрехи, но единствената и нищожна разлика бе, че тя беше вързана, а баща ѝ имаше пушка. Насочваше мерника си срещу нея, стреляше. В представата на момичето, когато куршумът го уцели, то изчезва, и остава само надеждата, която вместо да е силна и ами да ѝ дава надежда, бързо бяга с писъци. В този момент Каси кълнеше живота си, защото наказанието, което ѝ бяха наложили, заради онази нелепа случка, за нея бе  повече от жестоко.
Внезапно в сърцето на момичето се надигна  гняв по – силен от всякога, чудно бе как тя все още успяваше да го задържи, просто така или иначе, каквото и да направеше, едва ли нещо щеше да се промени.
- Нека да говорим пак! – обади се най – накрая Каси, след толкова време, баща ѝ сигурно вече беше забравил за какво бяха говорили.
- Не, няма какво повече да обсъждаме! – явно не бе забравил.
- Има, защото ако всеки път щом направя някой гаф ще ме пращате на лятно училище, макар и музикално, няма да ви стигнат летата – отсече тя и заби един нож в масата.
Все пак нервната система на един тийнейджър бе доста крехко нещо.
- Касандра Елизабет Грийн! Как си позволяваш да ми говориш така?! – мъжът стана, а очите му се изпълниха с ярост.
- Както ти ма мен! – озъби се Каси, просто не можеше да трае вече тази особеност, която  родителите ѝ налагаха над нея, това не беше просто загриженост, бе чисто обсебване.
- Тръгвай, тръгвай веднага пред мен! – изкрещя мъжът, а майка ѝ преглътна притеснено, мразеше семейните спорове.
- Добре! – примири се Каси и се обърна, тръгвайки навън към колата.

~~
Пътят бе дълъг, все пак лятната академия бе чак в другия край на страната. Каси не обичаше дълги пътувания, затова просто реши да поспи.
Сънуваше нещо странно, не обичайно странно, а странно като наистина странно.
Беше на море, не точно на морето, а по – скоро на скала, която беше на около триста метра от бушуващата вода.
Всичко беше някак сюрреалистично и нереално. Небето бе лилавеникаво, а морето синкаво и еднакво на всички места, приличаше на бездънна бездна. Вятърът духаше силно, развяваше косата ѝ, но не я рошеше нито пък беше студен. А слънцето, сякаш бе изчезнало. Имаше светлина, но не беше слънчева, а някак изкуствена, сякаш някаква лампа се беше надвесила над света, в който сякаш съществуваше само тази скала и безбрежното море. Цялата тази картина беше далеч от плашеща, някак приветлива, освен бурното море и вълните, които се разбиваха в скалата.
Изведнъж всичко притъмня, картината се замъгли и започна да примигва и трепери, сякаш беше накъсана филмова лента. Каси се отдалечаваше от всичко това, от съня.
Събуди се от клаксона на колата в която пътуваше. Стресна се, почти изпищя. А после осъзна, какво всъщност ставаше. Вече бяха в града, е в чиито покрайнини се намираше училището. Всъщност в момента бяха в задръстване и клаксони на коли се чуваха от всякъде. А в този момент и от нейната, което ѝ нанесе повторен шок.
Тя се огледа. Прекрасно знаеше защо се беше образувало това задръстване. Катастрофа между мотор и лека кола, нямаше жертви, но двамата шофьори бяха в тежко състояние, а момичето, което съпътстваше единия, бе в перфектно здраве, но не защото беше извадило късмет или нещо такова, не, просто имаше нещо различно в  нея, ненормално, а от къде Каси знаеше всичко това, беше още една мистерия.
Отново се наддаде  вой на клаксон, който отново върна Каси в реалността, не че и всичките странни неща покрай нея не бяха реалност, но бяха някак отчупени то нея, може би, защото повечето хора ги смятаха за невъзможни. Но точно този сън, сънят с лилавеникавото небе, говореше объркано за бъдещето на Каси. Тя винаги си водеше изводи от сънищата, но сега беше някак по – объркано от преди. Никога не бе имала сън, който излъчваше спокойствие и едновременно с това  някакво чувство за сила и нещо различно, което променяше животи.
Каси не знаеше какво да си мисли, да се притеснява ли от промяната и до какви последствия щеше доведе тя. Просто бе сигурна, че от този момент, всичко щеше да се промени.

~~
Каси, изгубена в мисли, не усети кога бяха излезли от града и сега колата вървеше по някакъв тесен, но прав път, от чиито страни се виждаха само дървета и гори, които в момента бяха приветливи, но нощно време едва ли биха били такива.
Изведнъж горите свършиха, а на тяхно място се появи къща, по – скоро имение, което определено беше величествено.
Колата спря пред сградата, а първата картинка, която изскочи пред лицето на Каси, беше момиче на около седемнадесет години с гарваново черна коса, която бе внушително дълга. Самото момиче нямаше как да остане незабелязано. Кожата му беше адски бяла, а устните му алено червени, имаше студени сивкави очи, изглеждаха непроницаеми, сякаш пазеха тайни, зловещи тайни.
Още от сега Каси усещаше мистерията, която сънят ѝ бе предсказал. И тогава го осъзна, някакво вътрешно чувство, което крещеше в главата ѝ. Това беше момичето от катастрофата. Това, което се бе измъкнало без никакви наранявания. И както сега се виждаше, беше в отлично здраве.
Колата спря, и в този момент момичето загаси цигарата, която пушеше и се изниза с фръцлива  походка, но не лигава, а някак брутална.
Каси беше объркана, когато шофьорът почти я изхвърли от колата. Остави куфарите ѝ на земята и тръгна на някъде, оставяйки я сама да се оправя с тежкият си багаж.
Нямаше си никаква представа  към кого можеше да се  обърне, за да бъде настанена или поне да каже, че е пристигнала. Внезапно в стомаха ѝ се надигна усещане за безпомощност и страх, все пак не познаваше никого тук. Но в момента нямаше друг избор, освен да се примири със съдбата си и да ес оправя сама.Каси задърпа куфарите си към главната порта. Прекара ги и се озова в двора на академията, който бе като след ядрен апокалипсис, огромен двор, в който не се виждаше нито една жива душа, вероятно беше уцелила обедната почивка, но пък беше неделя, почивен ден. Ами сега какво щеше да прави, може би трябваше да почака да се появи някого. Но съдейки по сегашната „навалица”, която се буташе из двора, определено щеше да си почака.
Тя  тръгна, мъкнейки багажа си към най – близката пейка, когато някой премина през двора, без изобщо да ѝ обръща внимание.
Беше момче също изглеждащо на около седемнадесет, но в него също имаше нещо мистериозно, не само това, че бе с качулка посред лято и ходеше като най – големия гангстер, имаше и нещо друго.
Каси се загледа в него, когато мил женски глас се чу зад нея.
- Нова ли си? – попита непозната.
Каси се стресна и се обърна. Но щом съзря усмихнатото момиче, което стоеше зад нея се успокои и се усмихна в отговор. Нейното спасение се бе появило от нищото.
- О, да! – отговори Каси.
- Добре, ела трябва да се срещнеш с директора, сама съм в стая, предишната ми съквартирантка беше брутално изритана и тъй като май само аз те забелязах, ще е добре да останеш при мен. О, да аз съм Хейли. – усмихна се тя, подавайки ръка.
- Каси – представи се момичето, поемайки ръката на спасителката си.
- Добре, хайде бързо да ходим до директора, защото след обяда почти премина и сигурно вече е пиян! – изкиска се Хейли и помъкна Каси със себе си, зарязвайки багажа на двора.
- Багажа ми! – изписка Каси.
- О, не се притеснявай, най – много да го намериш разграбен, особено ако в него има цигари.
- Аз не пуша! – отвърна Каси.
- Тях това не ги касае! – ухили се Хейли и дръпна момичето малко по – силно.
- Къде ме домъкнаха нашите, мислиха си, че това място е за интелигентни и издокарани хора – промънка Каси.
- Да... тук няма да намериш такива.
- Господи в кой ад се забърках!
- Тук „ Господ“ е забранена дума, а колкото до Рая, използва се само когато трябва да изпратиш някого в него. – обясни Хейли.
Повече не си говориха, все пак дирекцията беше на първия етаж и Каси беше принудена да чака Хейли, докато говореше с директора.
Каси бе престояла цели двадесет минути в тази академия и вече се плашеше, пияни даскали, ад вместо рай, освен това всички бяха атеисти, клонящи към сатанисти, и да беше плашещо. Но определено бе по – добре от издокарани и префръцкани даскали с високи стандарти и много правила. Мястото определено не отговаряше на описанието в брошурата.

~~

- Каси, можеш да влезеш! – Хейли се подаде от вратата, а щом Каси се отправи към стаята на директора, новата ѝ приятелка се отмести, правейки ѝ път да влезе.
- Ама сама ли?! – Каси почти изпадна в паника.
- Е това си е твое задължение, не се притеснявай, скоро ще разбереш, че училището е неземно яко, а не плашещо.
- Добре...- това, което Хейли ѝ беше казала, също беше плашещо. Как да не се плаши като цялата академия излъчваше нещо страшно и неприветливо.
Каси се отдели от мислите си и влезе в стаята.
Беше мрачно и много прашно. Само един лъч светлина осветяваше една определена част от стаята, а именно бюрото, на което,  зад голям куп с книги седеше мъж на около шестдесет години с побеляла коса и кокалесто тяло, глупости кокалесто, той направо беше самоходен скелет. Скулите му бяха твърде вдлъбнати, а кожата над тях изключително набръчкана, но не по онзи старчески начин, а то просто не можеше точно да се опише. Все пак личеше си, че човекът не бе грохнал от старост. Въпреки плашещата му външност. Другото, което привличаше поглед бяха очите му, плашещо сиви, навярно на времето са били игриво сини, но сега бяха студени и някак безжизнени. Самият директор приличаше на жив труп, как все още се държеше на костите си. Та той беше една извехтяла торба с кокали.
Щом мъжът съзря Каси се изправи и приглади костюмът си. Гледаше я с металното си изражение. Приближи се към нея и се усмихна. Усмивката му бе изключително счупена, напомняща на някой убиец от филм на ужасите.
- Добре дошли госпожице Грийн! – поздрави я човекът и ѝ предложи да седне на столчето, което стоеше пред бюрото.
- От къде знаете името ми?! – Каси почти щеше да изпадне в адска паника.
- От документите! – директорът се учуди от притеснението на момичето.
Каси само кимна засрамено и седна. Разбира се, че го знаеше от документите, а и това че мъжът бе плашещ, не значеше, че е някакъв ходещ мъртвец.
- Така да се заемаме с документите и настаняването. – Той седна на бюрото си и започна да разглежда разноцветните листи.
Каси започна да оглежда стаята. Беше повече от мърлява. Всичко беше нахвърляно на купчини,  в единия край на стаята имаше шишета от най – различен алкохол, а пепелничето на бюрото преливаше от фасове.
- Така,  според мен ще искате да ви настаня при Хейли Брукс, поне тя така помоли – заговори директорът, пишейки нещо.
- Ако е възможно. – каза смирено Каси, все пак не познаваше никой друг тук, а и честно казано ако всички бяха откачалки, не искаше да ги познава.
- Разбира се, че е възможно – ухили се мъжът и тресна папката с документите, – свободна сте, – обяви той.
- Ами другите документи? – момичето се учуди, мислеше, че това ще отнеме много повече време.
- А, не мисли за тях! – със възможно най – спокойно изражение, мъжът избута всички папки с документи в  кошчето за боклук, което се намираше точно до бюрото. – А сега по – добре отивайте на обяд, че да не го изпуснете. Днес по принцип няма занятия, почвате от утре.
Директорът бръкна в едно шкафче и измъкна листче с някакви грозно написани думи. Подаде ѝ го, а тя се опита да го разчете.
- Само ще ви помоля да се опитвате да разчете йероглифите ми вън – изрече тихо той и грабна едно шишенце с нещо приличащо на вода, но определено не беше.
Добре, това определено беше най – странното училище.
Каси остана изумена, но директорът я бе помолил да напусне, вероятно, за да може да си пие на спокойствие. Каси просто нямаше как да не удовлетвори желанието му.

~~

- Как мина? – попита Хейли, скачайки към излизащото момиче.
- Не бях виждала по – странен директор! – Каси се ухили като най – големия идиот, добре че нямаше свидетели на тази усмивка, освен Хейли.
- Да, такъв е, но иначе е супер пич! – съквартирантката  ѝ направи подобна усмивка. Това до някъде подсказваше на Каси, че и тези усмивки са нещо нормално. – Да вървим на обяд, а после да ти покажа училището, директорът винаги ни кара да развеждаме новобранците.
- Ами багажът ми? – Каси се сети за багажа си, а след това и за предупреждението на Хейли.
- О, да съвсем забравих! – момичето се хвана за главата. – Е това ще стане бързо. – Хейли дръпна Каси и се отправиха на някъде. Но точно в този момент от стаята на директора се чу тропот и някаква ругатня, отправена към шишето, което тежко бе паднало на земята.
Двете момичета се спогледаха и се резилиха.
- Е, това вече е рядкост! – Хейли едвам го каза, просто смехът секваше думите ѝ. – Но да запазим спокойствие, трябва да намерим някой от пресонала и да му кажем къде да занесе багажа ти.

~~

След като бяха на събрали багажа на Каси и го бяха оставили в стаята на Хейли. Двете момичета се бяха отправили към столовата и в момента хапваха това, което беше останало от обяда.
- Тук винаги ли готвят толкова вкусно? – Каси се сдържаше да не оближе  чинията си.
- Това мила моя са само остатъци! – Хейли направи такава физиономия, че просто Каси не се сдържа и се разсмя.
- А ти нямаш ли други приятели? – Каси съжали, че е попитала веднага щом видя промените в лицето ѝ.
- Ами имах...бившата ми съквартирантка ми беше нещо като най – добра приятелка, но нали я изгониха и да. – обясни момичето като видимо беше разстроено.
- А, извинявай че попитах. – нещо в очите на Каси изгасна.
- О, няма проблем, това е в миналото. – Хейли се усмихна. А сега ще ти покажа групичките в училището.
- Добре! – Каси определено не очакваше точно това.
- Значи – започна Хейли. – Както във всяко училище и в това си има кифли. – момичето посочи една определена маса, на която бяха насядали блондинки, повечето от които бяха изрусени. Говориха си с нормалните за кифлите жестове и се хилиха с онзи ужасен подигравателен смях. Всички до една бяха облечени с къси полички и дантелени блузки с якички. Тук поне нямаше униформи. Все пак мястото беше доста свободно.
- Да, определено са типични кифли! – ухили се Каси.
- Така е. А масата до тяхната е тази на дупелизците, а именно на футболистите. На сто процента е сигурно, че всеки от тях е спал със всяка от кифлите, които са и мажоретки, макар че това училище е музикално, а не спортно и според мен дори няма нужда от отбор.
Каси се беше загледала в действията на двете маси, а именно обарвания, целувки и отвратителни женски кикоти.
- Ето виждаш ли, могат ли тези горили да представляват академията където и да било? – Хейли размахваше една вилица.
- О, биха, в някой порно филм! – Каси дори не се усети, че го беше казала, но неволно и двете бяха избухнали в смях.
- Добре следващи са цигуларчетата или по – скоро тъмните мрачни хора, който обичат само да свирят тъжно песни, бла...бла...! – Хейли се направи на отегчена.
- И аз свиря на цигулка! – извика се Каси, но никой не ѝ обърна внимание. 
- Не знаех, а ѝ не ми приличаш на техен тип. – отбеляза Хейли.
- Дано! Ако се случи да се превърна във флегматично нещо, като онези там, по – добре ме убий! – в очите на Каси се прояви нотка на смиреност.
- Няма да го допусна! – обяви категорично Хейли. – А сега да продължаваме нататък. Следващата маса е тази на текстописците, а именно гениите. Мнозинството ги мислят за захлупаци, но текстовете им са уникални, все пак аз се занимавам с пеене.
- Така ли? – Каси се учуди.
- Да, странно ли е?
- Не, но искам да ми изпееш нещо. – Каси направи молеща се физиономия.
- Добре, но после. Сега да продължим. Останаха всички нормални като нас и последната група. Тя е най – странната. Представена е от едно момиче двадесет и четири момчета, цял клас меко казано. Всички я боготворят, е има слухове, че е спала с всеки от тях, но странното е че след като е преспала с тях, те все още вървят по нея.
Каси се обърна, за да види съответното момиче, отново беше то, момичето от катастрофата и това което беше срещнала, когато пристигаше.
- Името ѝ е Дженифър Блъдгрейв. – отбеляза Хейли.
- Що за фамилия? – Каси се учуди.
- Такава, каквато би ѝ отивала. – момичето се усмихна. – Като цяло това са групите.
- Ами онзи там? – Каси посочи момче, което стоеше само на една маса. Имаше черна коса, дълга до раменете му, а под потника, който беше облякъл си личаха мускули, който биха могли да победят всеки един от така наречените футболистчета. Но нещо с момчето не беше наред. Косата падаше пред лицето му, закривайки го.
- Това е Джеси. Племенникът на директора. Има слух, че е изнасилил сестра си и после подпалил къщата, за да не може никой да разбере. Нямаш работа с него, никой няма.
- Добре, но що за име е Джеси? – Каси не проумяваше, а и имаше нещо по – мистериозно в този тип, определено беше замесен в цялата тази мистерия. Усещаше го.
- О, Джеси е прякор, истинското му име Джейсън.
- А, има логика! – Каси се засмя и в този момент цялата тайфа от така наречените „дупелизци”, последвана от кифлите тръгна да се изнася от столовата. Приличаха на стадо разгонени слонове.
- Давай да ставаме, защото ще ни смажат, както сама виждаш тези бавноразвиващи се идиоти са танкове с крака.
Каси отново се разсмя, след това двете с Хейли се отправиха на разходка из академията.