Обсебване

2

"....Свободата на словото, за съжаление, свършва тук, и това разграничава овцата от нормалния, здраво мислещ човек."

Беатрис постави точката, взирайки се в монитора и статията си. Трябваше да бъде предадена още днес, но тежката депресия, която изпитваше, не ѝ даваше сили да я приключи дни наред. С голямо усилие бе успяла да я допише и сега се чувстваше сякаш бе изхвърлила огромен товар от плещите си. Тя разтри слепоочията си и се отпусна назад в стола. Бяха изминали три дни от случилото се, а сякаш бе станало преди малко. Помнеше всеки момент и всяко чувство. Дивата и разумната част в нея бяха спретнали вътрешна война - като ангелче и дяволче. Дяволчето искаше отново да преживее случващото се и адреналина, който изпита, а ангелчето ѝ казваше, че това не е игра и не трябва да прави глупости. И в двата случая вътрешният ѝ мир бе отишъл по дяволите.

- Беа! - Конър бързо успя да я изкара от транса на мислите ѝ - Не ме ли чуваш?

- Малко се бях отнесла. Съжалявам.

Той я погледна осъдително.

- Нека позная, мислиш си за онзи скапан ден.

- Стига, живи сме, всичко е точно. Какъв е проблемът?

- Че вече изпитвам страх, когато видя повече от две черни коли в редица? Недай Боже да са повече и да се засечем на светофар. Освен инхалатор, трябва да нося и памперси.

- Ще се направя, че не съм чула нищо от това, което току що ми каза. - тя го погледна погнусено, а след това върна вниманието си върху статията.

- Виж, разбирам, че това те влече и те прави щастлива по някакъв странен и мазохистично-садистичен начин, но Беа, приеми го. Не си безсмъртна и не си героиня в някой криминален филм. Ти си разследващ журналист.

- И как това не е достатъчно?

- Работата ни е да пишем различни теми, заплетени с алтернативно мнение и да искаме отговори на въпроси, които обществото вече е задало. Ние не сме ЦРУ.

Тя го погледна обидено, но дълбоко в себе си знаеше, че беше прав. Видял болката, изписана на лицето ѝ, Конър постави ръка върху рамото ѝ, стисвайки нежно.

- Ще те закарам. Искам от теб, само, да спреш да затормозяваш мозъка си с излишни неща и да се радваш на това, което си. Няма смисъл да гониш нещо, което би могло да застраши живота ти. Никой не печели от това. Приеми го.