Обсебване

3

Дю все още стискаше телефона, пренабирайки спешния номер отново и отново. Кислородът ставаше все по-малко, а дишането му все по-учестено. Трябваше да излезе веднага. Той леко отвори капака, дотолкова, колкото да види какво се случва отвън. Нямаше никой. "Боже, помогни ми!" - той събра малкото останал кураж в себе си и вдигна капака, изстрелвайки се извън контейнера. Даже не се обърна - бягаше с всичка сила, без да обръща внимание на нищо.

***

Беатрис пресилено се усмихна на таксиджията, подавайки му парите за сметката. Колата първо спря точно пред клуба, но Беа не искаше да се набива на очи на охраната, затова накара шофьора да мръдне малко по-напред. Паркираха в началото на уличката, водеща към задния вход. Тя сложи раничката си и слезе от колата, а таксито нетърпеливо тръгна. Преди да направи и крачка, някой връхлетя отгоре ѝ, поваляйки я.

- По дяволите, по дяволите, по дяволите, съжалявам... - Дю бе успял да не прехвърли цялата си тежест върху Беатрис, но със сигурност не ѝ бе спестил падането.

- Нямаш ли очи? Глупак! - тя го избута от себе си и се изправи, след това веднага свали раницата от гърба си, за да види дали всичко вътре бе цяло.

- Ако си счупил нещо, кълна се, ще те убия. - тя разрови вътре и с успокоение въздъхна, когато се увери, че фотоапаратът и рекордерът са цели.

- Имаш огромен късмет, че...

Преди да е довършила, в челото на Дю зейна дупка, а по дрехите и лицето ѝ плисна кръв. Зениците ѝ се разшириха невярващо. Тя изпищя и се обърна назад, виждайки двама мъже в далечината с извадени оръжия. Идваха право към нея и трупа, строполил се в краката ѝ. „По дяволите!" - веднага побягна по уличката към задния вход, затваряйки и слагайки раницата обратно на гърба си.
Когато стигна вратата, спря за момент, сякаш колебаейки се какво точно да направи, но не ѝ отне прекалено много време, преди да реши да влезе вътре. Дръпна вратата и тихо се промъкна. Намираше се в малко помещение, като антре, с шкафчета. Започна да се опитва да отвори някое. Това бе единственото нещо, за което се сети и което работеше във всеки филм, който бе гледала. Трябваше да се скрие вътре. Времето ѝ намаляваше. Почти чуваше стъпките на преследвачите си.
„Хайде, мамка ти!" - тя дръпна едно от последните шкафчета. За нейн късмет, то се отвори. Мушна се вътре и дръпна вратата, запушвайки устата си с ръце.
След по-малко от минута, вратите се отвориха и вътре нахлуха въоръжените мъже, обсъждайки футболния мач от предната вечер. За тях това, че току що бяха убили човек и гонеха друг за същата цел, не личеше по никакъв начин.
Беатрис си бе заставила да се успокои, притиснала ръце към устата си. За нейно съжаление, Конър бе прав. Нито участваше във филм, нито действията, изобразени там, имаха същия ефект в реалния живот. Тя чу как мутрите започнаха да дърпат шкафчета. Не дочака да стигнат нейното. Изблъска вратата и се засили към първия изход, който видя. Стълби надолу. Чуваше стъпките на мутрите след себе си. Малко по-напред видя врата. Даде всичко от себе си да стигне максимално бързо до нея и когато успя, я дръпна рязко, влизайки без да забавя ход, докато не се удари в някой.