Back In The Past (BG Fanfiction)

ГЛАВА ЧЕТИРИНАДЕСЕТА

Гледната точка на Бриана:
   В мига, когато Джъстин произнесе прякорът, който сам беше измислил за мен, знаех, че този път нямаше да мога да се измъкна. Сълзи се появиха в очите ми, но ги избърсах на мига. Колин беше достатъчно уплашен от случващото се, за да си позволя да ме вижда такава. Джъстин без дори да помисли се беше разкрещял насред коридора, стряскайки сина ми. Осъзнавах, че има нужда да научи истината, но никога не бих позволила да нарани Колин и щеше сериозно да съжалява, задето го уплаши. Искаше да знае защо съм го скрила... Е, вече беше време да научи.

- Виктор, би ли извел Колин навън? Отидете някъде. Купи му вода и нещо за ядене. Доста се постресна. – погледнах към Виктор, който също така объркано ме гледаше. На него после щях да обяснявам.
- Разбира се, хайде, приятелче, да излезем. – каза той на сина ми, но Колин се отдръпна от него и ме прегърна.
- Искам да остана с теб, мамо. Моля те. – стискаше краката ми в прегръдка. Наложи се да го отдалеча малко от себе си, за да мога да приклекна и да го убедя.
- Мама е добре и трябва да поговори с този доктор за малко. Ти не се притеснявай. Виктор ще те заведе на едно специално място, а мама когато е готова ще дойде. Разбрахме ли се? – попитах го и му се усмихнах. Колин кимна и хвана Виктор за ръката. Изчаках докато двамата излязат, за да се обърна към Джъстин. Все още се чудех как ще намеря сили, за да му призная истината.
- Нека отидем в моя кабинет. – предложи той със сериозен глас и ме поведе натам. Накара ме да седна на един от столовете, а той се настани срещу мен. Слава Богу, ни делеше цяло едно бюро, ако нещата станеха напечени. Не, че Джъстин би ми посегнал, но все пак нищо не се знае. – Давай, чакам обяснение. – каза той и се приведе напред подпирайки се на лактите си.
- Джъстин, аз... не знам от къде да започна. – въздъхнах и изведнъж осъзнах ситуацията, в която се намирах. Разкажех ли му истината, имаше шанс той да ме намрази затова, че съм го скрила. Дори можеше никога повече да не ме погледне. Ами, ако ми вземеше сина?
- По дяволите, Бриана, разказвай! – удари той по масата, а аз подскочих. Поех си дълбоко дъх и започнах да говоря от самото начало.
- В деня, когато те заварих с доведената ми сестра в едно легло, имаше една много по-важна новина, която смятах да ти съобщя. И която премълчах, заради твоята постъпка. Точно тогава бях разбрала, че съм бременна. С твоето дете, разбира се. Щяхме да ставаме родители, бях уплашена, но вярвах, че няма нещо, което двамата да не можем да преодолеем. Щяхме да си имаме наше малко копие и аз бях повече от щастлива и нетърпелива да ти го съобщя, но това чувствах до момента, в който се прибрах и видях как ми изневеряваш. Това е историята. Тогава в онзи ден ти не разби само моето сърце, ти разби семейството, което можехме да бъдем, Джъстин. Надявам се, че се гордееш със себе си.
- Какво... – поклати глава той, сякаш не можеше да повярва на казаното от мен. – Колин е мой син? – попита ме, а в погледа му се четеше объркване. Нима не беше очаквал това?
- Да, той е твой син и колкото и да не ми се иска да ти признавам, той доста прилича на теб. Две, почти три години успях да го предпазя от теб и твоя безразсъден живот. Скрих го от теб, защото за мен беше по-добре детето ни да израсне без баща, отколкото с такъв, който е наранил майка му жестоко. По-добре беше да не познава баща си изобщо, отколкото да знае, че с теб сме разделени и той никога няма да има някой който да нарече „татко“, защото ти не заслужаваш да бъдеш наричан така.
- Не си постъпила разумно Риа, а егоистично. Теб те е боляло и затова си отдалечила сина ми от мен, без дори да ми казваш за него. Каквато и грешка да съм допуснал, аз съм имал пълното право да знам, че в себе си носиш нашето дете. – каза той, а от думите му ме заболя повече от всичко друго.
- Ти не разбираш. Не исках Колин да преживява същата болка като мен, когато го изоставиш, защото вече ще имаш ново семейство и ново дете. Той нямаше да го преживее и тогава щеше да те намрази до края на живота си. Предпазвах него, нищо повече. Не исках той да бъде наранен, за теб не ми пукаше. Когато го родих, разбрах, че той ще бъде целият ми свят. Без него нямаше да мога да се съвзема и да продължа напред. – обясних му.
- Оправдания, измислила си стотици оправдания, за да не почувстваш колко голяма грешка е била лъжата ти, нали така? Дори не съжаляваш, че си лишила детето ми от баща.
- Той е мое дете. – ядосах се аз. – Ти нямаш никакво право да го наричаш свой син. Ако поне малко беше загрижен за мен и нашето бъдеще, нямаше да ми изневериш със Стефани и то в нашия дом.
- А, ти не си имала никакво право да го криеш от мен, мамка му. – изнерви се той и стана от стола. – Той е толкова мой, колкото и твой. Това, че си скрила този факт от мен, не променя нищо. Нима си мислила никога да не му кажеш за мен? Да криеш тази лъжа цял живот?
- Не, аз... не знам. Тогава най-правилното нещо ми се струваше това. Ти не биваше да разбираш, защото не заслужаваше след това, което ми стори.
- Риа... – въздъхна той и извъртя очи. – От петнайсет минути ми повтаряш едно и също нещо. Спри. Знам, че не постъпих правилно като спах със сестра ти, но спри да ми го натякваш, защото Колин няма нищо общо с тази история. Нима не разбираш, че си постъпила глупаво. Аз щях да се грижа за него, нямаше да го изоставя, ако знаех, че съществува. Никога нямаше да го нараня.
- Същото твърдеше и за мен. Как можех да бъда сигурна? – попитах го и знаех, че от този въпрос не можеше да се измъкне.
- Не можеше. – предаде се той и седна обратно на стола. Между нас се настани неловка тишина. Бих дала всичко, за да разбера какви мисли му минават през главата в момента. – Колин знае ли нещо за баща си?
- Не. Питал е няколко пъти, но съм му казвала, че той е много далеч и не може да дойде при него сега. Това е единственото, което съм му разказвала.
- Добре. – каза Джъстин сурово. – Тогава искам да му кажеш за мен, трябва да му обясниш, че баща му е вече тук. Не искам да го оставяш да си мисли, че Виктор или някой друг може да му стане баща. Той вече си има.
- Говориш глупости. Няма да му кажа за теб, още по-малко пък сега, когато го изплаши така. – избухнах аз.
- Напротив, той има нужда да знае, че баща му вече ще е до него. Аз имам нужда той да прекарва време с мен. Пропуснал съм цели две години, откакто се е родил. Трябва да наваксаме. – каза той без да се замисли.
- Джъстин, моля те, помисли малко. Нима е разумно сега да му казваме нещо такова. Ще го объркаме още повече. – помолих му се аз.
- Да беше мислила преди да го скриеш от мен. Ще му кажем сега и аз ще присъствам. – изправи се той, а аз го последвах.
- Няма никакъв шанс това да се случи. – заявих аз. Щом не става със сълзи, той щеше да види на какво съм способна за сина си. – Ще подам жалба срещу теб, няма да можеш да се доближиш до нас, разбираш ли? Остави ни намира. Когато Колин е готов, аз ще му кажа, но не сега, не набързо. После ще съжаляваш.
- Заплашваш ли ме, Бриана? – попита учудено той, а лицето му показваше колко е разярен.
- Ако така ще бъде най-добре за Колин, да, заплашвам те. – не отстъпих аз.
- Тогава още утре ще си намеря добър адвокат и ще внеса иск за попечителството на Колин. Достатъчно е живял само с майка си, която е направила грешката да го скрие. Как мислиш съдът ще погледне на твоята постъпка? – попита той, а въздухът в гърдите ми не беше достатъчен, за да дишам нормално. Едва си поемах въздух.
- Не можеш да ми го причиниш. – изрекох с треперещ глас, гледайки го право в очите. – Не можеш.
- Напротив, мога, защото ти направи същото нещо, причини ми същата болка, когато скри Колин от мен. – увери ме, а аз исках колкото се може по-бързо да се измъкна от него. Виждаше болката, която щеше да ми причини и това нямаше да го спре, за да стане така, както той настоява.
- По дяволите, разкарай се от живота ни. Нямаш място в него, нито някога ще имаш. – извиках му аз и преди да му дам шанс да отговори вече се бях изстреляла от кабинета му и препъвайки се излязох от сградата. Нищо чудно, че мразех болниците, нищо хубаво не се случваше в тях.

   Огледах се и забелязах колата на Виктор, надявах се с Колин да са там. Не бях в състояние да ги търся където и да било. Чувствах се замаяна, все едно всеки момент щях да се строполя на земята. А, да не говорим за сълзите, които не можех да спра. Не може да ми отнемат сина. Той е целият ми свят, целият ми живот, без него съм никоя. Как мога да допусна Джъстин да ми го вземе? И защо реших, че той не е толкова голям гадняр, за да не го направи? Може би не биваше да му разказвам, може би трябваше да го излъжа отново... Колко много проблеми щях да си спестя с още една лъжа. По дяволите – помислих си, докато ми причерняваше пред очите и усетих как губя земята под краката си.