Back In The Past (BG Fanfiction)

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ТРЕТА

Гледната точка на Джъстин:
Две седмици по-късно...

- Доктор Бийбър на телефона. – вдигнах без да се замислям. Днес беше доста натоварено и в момента главата ми направо прегряваше от пациенти, лекарства и документи.
- Не съм очаквала някога да го чуя отново. – засмя се Бриана и аз се отпуснах.
- Съжалявам, не беше нарочно. Доста работа се натрупа. – обясних ѝ.
- Няма проблем. Но... – поколеба се тя. – Имам малък проблем с магазина и се чудех дали не би могъл да гледаш Колин за няколко часа? Но тъй като ти ми каза, че имаш доста работа май ще звънна на някой друг...
- Не! – прекъснах я и скочих от стола си. – Няма проблем, доведи го при мен. Не останаха много пациенти, по-скоро имам да попълвам досиета и декларации. Все скучни работи, малкият няма да ми пречи.
- Сигурен ли си? – попита ме.
- Да. Напълно. Винаги имам време за него. – уверих я. – Какъв проблем имаш? Нещо сериозно ли е? – притесних се.
- Не. Може би. – въздъхна тя, а аз се подпрях на бюрото. Харесваше ми да слушам гласът ѝ. Успокояваше ме. – В момента в магазина ми има три кашона с порцеланови чаши и чинии, които са ми пратили вместо дрехите, които аз бях поръчала. Три кашона, а моите дрехи са чак в Европа и се побърквам да звъня на фирмата, за да разбера кога ще си вземат пратката и ще доставят моята.
- Звучи сериозно. – казах без да се опитвам да се смея.
- Да не си посмял да се засмееш. Никак не ми е смешно. – предупреди ме тя, но аз усещах веселия тон в гласа ѝ. Точно това ме накара да се разсмея. – Джъстин. – скара ми се.
- Какво да направя, Риа? Три кашона с порцелан. С тях можеш да си откриеш нов магазин. – пошегувах се.
- Нямам никаква идея как се е случило това. Наистина. – въздъхна още веднъж.
- Поне настроението ти се оправи. – усмихнах се.
- Така е. Благодаря ти... За Колин. – добави тя. – Ще ти го доведа до петнайсет минути.
- Ще ви чакам пред болницата. – отвърнах, а тя затвори телефона.

   Извънреден ден с Колин. Колко по-хубаво може да стане? Дребосъкът наистина ми липсваше. Един ден в седмицата изобщо не ми беше достатъчен, но нямах правото все още да настоявам за нещо повече. Поне не сега, когато всичко вървеше нормално. Колин вече няколко пъти беше идвал у нас и наистина му хареса. Двамата с него се мотахме цял един ден по магазините, за да му вземем всичко необходимо. Както му обещах, му купих легло във формата на състезателна кола. Избрахме гардероб, малка масичка със столчета, завивки, матрак, възглавници. Купихме му някои дрехи, които да стоят при мен и играчки. Той беше истински щастлив през целия ден. Усмивката не слизаше от лицето му и това ме радваше много. Когато се прибрахме, подредихме всичко с помощта на Кейлъб, един от моите съседи и тогава двамата със сина ми легнахме на дивана изморени и изтощени. Нямахме сили дори да вечеряме, но беше важно да не се пропуска хранене затова си поръчахме храна от ресторанта. Все пак се оказа, че сме били гладни, тъй като всичко свърши за по-малко от двадесет минути. На Колин му се приспа и аз го отнесох до неговата стая. Сложих го на леглото и светнах нощната лампа, която сам си беше избрал. Загасих, опитвайки се да изляза и да отида в моята спалня, но тогава той каза: „Тате, ще спиш ли при мен?“ и в онзи момент, колкото и да бях уморен ми идваше да затанцувам от радост. Двамата се свихме на леглото и заспахме. Това беше като сбъднат сън. На сутринта, естествено, всичко ме болеше, но това нямаше никакво значение за мен. Никога не се бях чувствал толкова щастлив, колкото в онзи момент.
   Погледнах часовника си и бяха останали само няколко минути преди Риа да докара Колин. Пъхнах телефона в джоба си и излязох от кабинета. С нея нещата също вървяха добре. Определено се разбирахме. Дадох ѝ да разбере, че вече окончателно съм приключил със Стефани. Това я изненада, но истината е, че не каза нищо повече. Вярно, не очаквах да ми се нахвърли веднага, но поне да ми беше дала някакъв знак. Нещо малко, за да знам да предприема ли някакви действия. Но тя все още излизаше с Виктор и не мисля, че би му изневерила. Тя не беше такава. Така, че докато той е в картинката, нещата няма да потръгнат. Отърсих се от тези мисли и проследих с поглед, колата на Бриана, която тъкмо паркираше. Синът ми изскочи от нея радостен и двамата дойдоха при мен.

- Как си, дребосък? – попитах го и разроших прическата му. Той се намуси и я оправи.
- Супер. Днес мама каза, че ще работя с теб. Истина ли е? – попита ме и очите му светнаха.
- Да, ще ти покажа колко е интересна моята работа. – заявих, а той присви очи.
- Мама каза, че е скучна. – поправи ме Колин, а аз погледнах към майка му, която се изчерви.
- Опа. – извъртя очи тя и се наведе до него. – Да слушаш. – целуна го по бузата. – Аз тръгвам.
- Чао. – казахме с тъжен глас и двамата, а тя ни се засмя. Качи се в колата си и потегли.
- Сега ще ти покажа, че никак не е скучно да си лекар. – уверих го гордо.
- А, може ли да отидем при чичо Виктор? Затъжих се за него. – погледна ме Колин с неговите кафяви очички и колкото и да исках да му откажа... по дяволите, не можех.
- Добре, но само за малко. И той има много работа. – предупредих го, а синът ми кимна доволно. Двамата влязохме в сградата на болницата и се отправихме към кабинета на човека, който най-малко исках да виждам сега. Почуках, а отвътре чухме едно „влез“ и двамата с Колин го направихме. Дребосъкът се хвърли върху Виктор, за да го прегърне, а той го вдигна високо, което го накара да се засмее.
- Кой ми е дошъл на гости? – попита и го погъделичка. – Бриана, няма ли я? – обърна се към мен.
- Не, имаше работа и го остави при мен. – обясних му.
- Ясно. – каза той и се намръщи. Проблеми в Рая? Да не би връзката им да не вървеше?
- Виж, тате, това е моята картина. – Колин посочи онази картина, която ми беше отворила очите, а сега беше закачена на стената.
- Виждам. Много е красива. Още като влязох и си казах, че само ти можеш да я нарисуваш. – пошегувах се, а Колин се засмя и направи няколко смешни движения. – Хайде, сега, да оставяме Виктор да работи, а ние ще отидем в моя кабинет. – протегнах ръка към сина си, а той я хвана и ме последва. Усещах погледа на Виктор и колкото и да не исках да злорадствам нямаше как да не се изфукам пред всички, че Колин е мой син.

   Аз поработих малко, докато той се занимаваше да рисува с различни текст маркери и химикали, които намерих. Естествено, стана му скучно и както и предположих не успях да свърша цялата работа, която имах. Той ставаше нетърпелив вече да си тръгваме и изобщо не му се слушаха лекции за това какво точно правят лекарите. Далеч беше от тази професия. Той по скоро щеше да е артистична натура като Бриана. Нямах намерение да го карам да става лекар. На Риа ѝ беше предостатъчен един лекар в къщата. Или два – зависи дали все още ще броим Виктор. Посъбрах документите, за да са подредени все пак и двамата с Колин най-накрая бяхме готови да си тръгваме. Времето беше доста топло, а аз имах една изненада за него, която нямаше да дочака съботата. Бях му обещал да го науча да плува и затова специално му бях купил пояс, плувки, бански – всичко, което му беше нужно. Знаех, че ще се зарадва доста и въпреки това нямах търпение да видя физиономията му, когато открие нещата в стаята си. Имах предчувствието, че ни чака дълъг следобед.