Back In The Past (BG Fanfiction)

ГЛАВА ПЕТНАДЕСЕТА

Гледната точка на Джъстин:
   Като лекар много добре познавам болката. Болката от загубата, болката преди операция, болката от безпомощността и дори си вярвах, че познавам болката на сърцето. Колко много съм грешал. Да загубя Бриана беше мъчително преживяване. Дълго време след развода не можех да дойда на себе си. Тя ми липсваше. Исках да изтрия по някакъв начин това, което ѝ причиних. Тогава може би нямаше да се стигне до тук, до тази ситуация. По дяволите, аз имах син. Да науча за това след почти три години беше по-болезнено от всичко, което съм изпитвал досега. Малко момченце, което е израснало без баща и дори не знае, че има такъв. Какво ли си мисли за мен? Сигурно ме ненавижда, задето съм изоставил него и майка му. Но как можех да знам? Дори не подозирах, че Бриана е способна да скрие нещо толкова голямо от мен. Винаги е била упорита и е искала сама да се справя с проблемите. Разбирах я, нараних я жестоко, но, мамка му, тя не е имала никакво право да не ми каже, че е бременна. Беше ме яд, задето разбирам чак сега. Ако не беше Виктор, може би никога нямаше и да науча. А, Колин цял живот щеше да заживее в заблуда като мен. По никакъв начин не можех да оправдая постъпката на Риа.
   Паркирах колата пред къщата си и влязох вътре. Дори не помня как съм се прибрал. Всичко след спора ни с Бриана ми беше като в мъгла. Едвам се държах на крака и колкото и да не ми се искаше отново прибягах към алкохола. Без дори да си взимам чаша, се качих в спалнята ми с бутилка уиски и мислите, които не спираха да се въртят в съзнанието ми.
   Аз съм баща. На момченце. На Колин. По дяволите, все още ми се струваше нереално. Дали и другите бащи се чувстват така все едно някой ги е ударил с камък. Голям камък. Или камион. Вероятно не, при положение, че са имали поне девет месеца да свикнат с този факт, а аз имах доста по-малко време – един ден. Пресуших по-голямата част от бутилката за отрицателно време и легнах на леглото, загледан в тавана.
   Как щях да изпълня ролята на баща? Аз изобщо не съм подготвен, за да се справя с толкова голяма отговорност. Не знам почти нищо за децата освен, че трябва да ядът, да спят и да играят. Но това го знае всеки един човек. Толкова години вече съм лекар и работя с деца, но никога не съм се замислял по-дълбоко в темата. Знам как да ги лекувам и че ако ги боли най-добре да ги залъжеш с шоколад, за да се разсеят. Нищо повече. Дали Колин ходи вече на детска градина или още е прекалено малък? Какво обича най-много? Харесва ли сладолед, или предпочита торта? Има ли си приятели? Толкова много въпроси, на които нямам никакъв отговор.
   Искам да опозная сина си по-добре и най-важното – той да знае, че аз съм неговия баща, а не Виктор или някой от мъжете, с които Рия е излизала. Искам да знае, че оттук нататък ще бъда винаги до него и няма да го изоставям. Надявам се, че Бриана ще се вразуми и ще му каже, защото, колкото и да не ми се иска, ще прибягна до съда. Ще подам жалба срещу нея и ще защитавам правото си да виждам Колин. Толкова време го е крила от мен, сега вече няма как да се измъкне. Естествено, че никога не бих я разделил със сина ѝ. Не бих ѝ причинил нещо толкова жестоко. Виждам, че той е щастлив с нея, но искам да опознае и мен. Искам да присъствам в живота му. Все пак и аз съм допринесъл за създаването му, няма как да остана безучастен. Ще поема отговорността, която имам.
   Нямах представа колко време съм лежал така. Минути или часове, но когато най-накрая се опитах да се изправя главата ми се завъртя и започнах да се чудя защо стаята се върти толкова много. Някъде от къщата се чу шум, но бях прекалено пиян, за да реагирам. Седнах накрая на леглото, подпрях ръцете на коленете си и хванах главата си. Надявах се, че така поне малко замаяното положение, в което бях изпаднал ще се подобри. Нямах късмет, все още се чувствах като прегазен от камион. Главата ме болеше и не ми позволяваше да заспя спокойно. Видях, че в бутилката е останало още от уискито и я надигнах, за да го изпия. Алкохола започна да пари в устата ми, но аз не спрях, докато не я пресуших. Сега вече не знаех какви ги върша. Бях повече от пиян и най-накрая мислите в главата ми се отказаха да ме тормозят. Засмях се, тъй като главоболието лека-полека отминаваше.

- Джъстин. – извика някой и аз се обърнах в неговата посока. Оказа се, че е Стефани. Тя пък какво прави тук? – Виж се само. Защо си се натряскал така?
- Заради... – започнах, но вече бях забравил какво ме попита. – Ти къде беше? – попитах я вместо това.
- Навън, но ако знаех, че си се прибрал по-рано, нямаше да излизам. От колко време стоиш тук сам? Изпил си цялата бутилка. – каза тя и я вдигна от земята, поставяйки я в коша.
- Не знам. Дълго. Много дълго. – отвърнах . – Ела при мен. – повиках я и докоснах ръката ѝ. Тя не се възпротиви и седна в скута ми. – Липсваш ми. От кога не съм те виждал?
- Глупости, видя ме сутринта. – поклати глава тя, възмущавайки се.
- Минаха години. – допълних и се наведох, за да я целуна.

   И без това съзнанието ми беше замъглено, но тази целувка ме довърши. Привиждаше ми се Бриана. Сякаш тя беше в прегръдките ми, а не някоя друга. Усмихнах се. Какво ли не бих дал тя наистина да е тук с мен. Продължих да я целувам, а тя започна да ме разсъблича. Някои моменти ми се губеха, но усетих, когато тя ме бутна на леглото и се настани върху мен. Светлината ми пречеше да видя добре лицето ѝ, но поне чувах стенанията, които се откъсваха от устните ѝ. Тя се движеше бързо и ме отвеждаше все повече към ръба. Щях да свърша в нея, но в последния момент тя се отдръпна и ме накара да свърша в устата ѝ. Не можех да се въздържа и изстенах силно. Преобърнах и двама ни, така че сега тя да е отдолу. Влязох отново в нея, но тя ме спря.

- Джъстин, презерватив. – каза ми задъхано.

   Мамка му, вярно. Извадих един от шкафа, където ги държах и разкъсах опаковката му. След като се справих с него, отново влязох в нея, карайки я да изстене и да приближи тялото ми към нейното. Действах бързо без да се замислям. Исках да я накарам да свърши. Бях ядосан. Защо ѝ бях ядосан? Притворих очи и се отдадох единствено на секса. После щях да мисля за всичко останало. Двамата свършихме по-бързо, отколкото предполагах, а на мен това не ми беше достатъчно. Направихме го още веднъж и чак тогава успях да се успокоя. Очите ми започваха да се затварят, а тя се притисна към мен. Ухаеше различно – помислих си и след това всичко започна да ми се губи.
   На сутринта щеше да бъде още по-лошо. Нямаше да помня и половината от нещата, които бяха станали след като изпих бутилката с уиски. Нямаше да помня секса, нямаше да помня как съм се озовал в леглото, нямаше дори да знам колко време съм будувал. Но щях да запомня разговора ни с Бриана, щях да запомня, че имам син и болката от това да не бъда до него. И това на сутринта щеше да ме удари като гръм от ясно небе, особено след като първо ме връхлети главоболието от махмурлука. Интересно, кога нещата се объркаха толкова много?