Prologue.

5.5K 185 8
                                    

 Е, отново съм тук, отново минавам по този коридор, отново съм сгафила някъде. Сигурно за стотен път. Нека да ви разкажа в какво положение съм. Аз съм Брияна и с най-прости думи, съм мъртва. Помня първия път когато се изправях пред Дявола в Ада. Това беше малко след като се самоубих през 1868. Трябваше да отида в Рая, но разбира се стана объркване и надутия задник ме присламчи към тъмнината и когато Бог разбра стана нещо като малко скарване и аз бях наказана несправедливо. Не го заслужавах. Не заслужавах такава съдба.

 Трябваше да не го правя, а да намеря любовта на живота ми и да имаме пищящи деца. Да остареем заедно, но вече всичко свърши, защото няма връщане назад. 

 Те ме изпратиха на земята и отрязаха крилата ми като на всеки 10 години ги подрязваха, за да не пораснат отново.... Така нека да продължим нататък. 

 Ръцете ми бяха оковани. За първи път са така, защото Той иска да е сигурен, че няма да избия останалата част от мизерните му демони. Какво да ви кажа, аз съм лошо момиче. Забравих да спомена, че аз съм нещо по средата, защото съм била и в Рая, и в Ада. Във всеки случай в Рая е по-хубаво.

 Минавахме по дългия тъмен коридор. В средата на пода имаше нещо като червен килим, но не съм сигурна. В всеки ъгъл имаше по някой изпаднал ангел. Това е толкова тъжно. Надигнах бавно едната си ръка, за да преместя нашииника на една страна. Да, точно така, прави го, за да ме унижава.

 - Върви по-бързо - един от тримата мъже, които трябваше да ме доведат ме бутна грубо напред.

 - Ако посмееш още веднъж... - изсъсках срещу него. Как си позволява точно с мен да се държи така. Вече дори измислих 3 начина да го убия.

- Брияна спри.

 Неусетно сме стигнали до дъното на коридора. Черната аура се разнасяше из помещението. Тази аура, която те кара да настръхнеш, да почувстваш адреналина във вените си. Не знам за другите, но за мен това е като дрога.

 - Здрасти Луци - поздравих го приятелски.

 Всички знаят, че той мрази да му казват така, ама нали аз трябва да си играя с огъня, буквално. Той направи знак на мъжете да излязат от помещението и седна на стола си. Всеки път тук в края на тунела е различно. Сега е просто стая с един стол. Предния път беше по-делово.

 - Какво искаш от мен отново - натъртих на "отново". 

 - Заповядай, седни - посочи стола срещу него.

 Този човек, ако мога да го нарека така, ме плаши със спокойствието си. Гласът му е толкова приятен и дълбок. Ако не беше най-гадното същество може би щях да го харесам.

 Настаних се внимателно на стола. Беше доста тругно, заради нещата около врата и ръцете ми.

 - Имам едно предложение за теб - през цялото време тонът му беше постоянен.

 - Кажи какво има, татенце - повдигнах вежда, а той се намръщи.

 Така и не ме научи да не го наричам така. Толкова много пъти ме е наказвал, че вече го правя само на пук.

 - Скоро разбрах, че имам син.

 - И аз какво да направя - облегнах се назад.

 - Брат ми също е разбрал - брат му е Бог.

 - И?

 - Искам да го опазиш жив докато не стане готов да заеме мястото ми - Как си позволява да ми заповядва?

 - Какво? - извиках колкото ми стига гласа. - Няма да ставам бавачка на копелето ти.

 Сатаната се изправи много бързо като светкавица и така изглеждаше заплашително над мен. Уви ръката си около кайшката и я дръпна надолу така, че да падна в краката му. Миг след това се строполих за земята.

 - Ако го направиш ще те върна в шибания Рай - направи пауза - сега става ли? - извика.

 От своя страна аз само кимнах. Мамка му, защо все аз съм прецакана.

-Добре, добре само ме пусни - изсъсках.

 Отново се намести на стола си. Кръстоса ръце пред гърдите си.

 - И къде да го намеря, как се казва, на колко години е - и аз като него започнах да говоря безизразно.

 - Каква се Хари Стайлс, на 19 е и учи тук - от никъде се появи някаква брушура с колежи - Ето тук - посочи единия.

 - Имам едно малко въпросче - все още гледах в брушурата. - Какво ще стане ако го убия? - съвсем невинно попитах.

 - Няма да можеш - простичко проговори.

 - От къде си толкова сигурен - повдигнах вежди в недоумление.

 - По-късно ще разбереш - това беше последното което си казахме преди да щракне с пръсти и да се озова на земята.

Save (Harry Styles)Where stories live. Discover now