Mission: Passion

Chapter 13: Something more

Когато се прибрах бях прекалено объркана и уморена, за да премислям разговора ни и да размишлявам на всичко, което Алесандро ми каза. Изкъпах се, напълно блокирала мислите, които упорстваха да се настанят в главата ми и заспах след това. За пръв път от много години насам не сънувах кошмара, който ме преследваше навсякъде. Бях изтощена и чувствах, че съм на предела на силите си. Дори не звъннах на Блейк. Бях твърде уморена, за да говоря с него за Алън Монро. Не можех да побера допълнителна информация в главата си, а и знаех, че Блейк нямаше да ми каже, освен ако не упорствам. Ще разнищя нещата с господин Монро и ще получа отговори на въпросите си. Въпрос на време беше кога щях да се заема с проучването. Но със сигурност нямше да е тази вечер.

Началото на следващия ден започна приятно. Станах доста късно и за пръв път от седмица се чувствах отпочинала и бодра. Имах сили да върша задълженията си и да се заема с разнищването на самоличността на Алън Монро. Направих си кафе и излязох на терасата. Седнах в малкото пластмасово столче и поставих кафето си на стъклената кръгла масичка. Загледах се в красивия юлски ден и се чувствах спокойна, знаейки, че днес не съм на работа, няма да чистя стаите на семейство Капоне и няма да се налага да се виждам с Алесандро.

Изпитвах смесени чувства за снощи. Не исках да си призная, но снощи ми хареса. Думите, действията, смехът ни, спокойствието, което цареше помежду ни. Разбирахме се чудесно. Това ме изненада толкова много, колкото и ме ужаси. Бях объркана от чувствата и мислите си. Едно нещо поне вече ми се беше изяснило след снощи- аз със сигурност не мразех Алесандро. И това ме побърква. Разбира се, не мога да го призная пред никой друг освен себе си, но дори и сега когато правя някакъв опит за признание пред съзнанието си всичко това ми се струва толкова нереалистично, странно и отвратително, че за малко да не повърна от напрежението в стомаха си. Трябваше просто да спра всякакви мисли за Италиянския дявол да влязат в главата ми и да обсебят съзнанието ми нощи занапред.

Реших да се разсея от мислите си за снощи и грабнах часовника си. Набрах Блейк и за мое най- голямо учудване той не прехвърли обаждането.

- Блейк, къде се губиш цяла седмица, по дяволите?- изстрелях веднага след като той вдигна.

- Агент Спаркс, шефът има и други задължения. Не си мисли, че ти си единствената пратена на опасна мисия.- каза той с равен тон. Звучеше като робот.