The secret of the Italian mafia

Разговорът

Гледна точка на Вероника

Не спирах да мисля за целувката и бях толкова объркана. Всички чувства и емоции в мен се бяха разпилели. Исках да разбера какво изпитвам към Роберто, но не можех. Чувствах много неща. Исках да му се обадя да го видя как е или просто да му напиша едно съобщение, но не можех. Дали в момента и той е объркан от случилото се и мисли само за това като мен? Едва ли! Но... той ме целуна, той сля устните ни и направи този миг незабравим за мен. Почувствах се все едно съм в романтичен филм. Целувка под дъжда. Никога не съм и помисляла, че може да ми се случи. Изглеждаше ми твърде клиширано и си мислех, че не е кой знае какво. Но след като го преживях, мисля по различен начин. Наистина усещането е невероятно. Най-тъпото е, че нямам на кого да споделя за всичко това. Приятелките ми не са тук и не знаят нищо, Ема също няма как да разбере и ще трябва да се оправя сама, както винаги. Но и така предпочитам. Никога не съм искала да занимавам останалите с проблемите си, защото няма как да ми помогнат. Аз трябва да се справя с всичко сама и не се оплаквам. Не мога да кажа, че не съм получавала подкрепа от тях, напротив, но в повечето случаи прикривах какво наистина преживявам, за да не ги занимавам.

Когато получавах паник атаки, им споделях само в началото, защото наистина бях изплашена какво се случва с мен и имах нужда някой да ме успокои. Месеци наред се борех с психиката си. Започнах да си мисля, че съм болна от нещо и не можех да се отърва от тези мисли. Всеки път, когато получех сърцебиене или просто се затруднявах с дишането ми, си внушавах, че са симптоми на опасна болест и едва ли не ще умра. Не спях вечер, защото бях под стрес. Задълбочавах се в мислите и се паникьосвах. Дишането ми се усложняваше, крайниците ми започваха да изтръпват и се парализирах, сълзи капеха от очите ми и имах усещането, че това е краят. Отказвах да приема мисълта, че ми няма нищо и всичко е внушение. Поисках да ме прегледат и майка ми ме заведе в болницата. Направиха ми изследвания и ми казаха, че всичко е наред и да не се притеснявам. Изписаха ми някакви неща, които трябваше да пия две седмици. Откакто чух, че ми няма нищо, малко се успокоих, но атаките не спряха. Получавах ги по-рядко, когато се напрегна повече и то отново, защото ме беше страх да не ми стане отново така и да изпитам това чувство. Но уви, от прекалено мислене, отново преживявах същите неща. Дори веднъж изпаднах в сънна парализа. Както и да е. Дойде момент, в който осъзнах, че всичкото това нещо се случва наистина от твърде премисляне и започнах да гоня нахалните мисли. Приятелките ми знаеха повече за паник атаките ми, отколкото нашите, защото всеки път, когато ми станеше така им казвах. Криех от родителите си за състоянието ми и те си мислеха, че всичко е наред. И се радвам, че вече наистина всичко е наред. Научих се да се овладявам и дори когато получавах лек признак за паник атака, не исках помощ от никого. Справях се сама. Това ме направи по-силна. Отнеха ми две години да се справя с този ужас. Не съм получавала паник атаки скоро и се надявам да не получа. Не пожелавам на никого да премине през това. Дори на враговете си.