До Петък Вечер

Untitled Part 1

Не е ли очарователна?

Маги

Не се чувствах като у дома си. И никъде няма да се почувствам. Дори нямам нужда от дом, защото тази дума е свързана с много болезнени за мен спомени.

Виждам, че леля Корали и чичо Буун ме гледат внимателно докато ходим из къщата. Искат да ми хареса и очите им светят в очкаване.

- Направихме за теб стая на горния етаж- меко казва леля- Дори я боядисахме в синьо, защото знам, че ти харесва.

Да, преди години се пленявах по синьото , дори имаше една цяла година, обличайки се само в този цвят, но сега не е така...

Следвам леля и чичо по стълбите и по стената има семейни снимки, от които извръщам глава, защото изобразяват фалшиво и измамно щастие.

- Е, пристигнахме- леля отваря вратата на една немалка спалня.

Харесва ми. Ако не се страхувах от собствения си глас, бих благодарила искренно, но само свалям раницата от гърба си и я поставям на пода.

- Надявам се да ти допада моята стая- чувам провлачен ленив глас.

- Брейди, моля те, недей- рязко се обръща чичо Буун.

- Какво? Просто проявявам любезност- отговаря момчето- Нещо като...

Помня братовчед ми Брейди като малък от коледните тържества на семействата ни- никога не ми е обръщал внимание, водеше свои приятели и играеше с тях. Сега е пораснал- облегнат на касата на вратата- с дълга руса коса, чийто перчем пада на очите му и с хитра усмивка на устните, макар да личи, че не е доволен. Неговата стая ли са ми дали? Не бих искала да му я отнема.

- Не му обръщай внимание- лелиния глас има особеността да бъде мек и да успокоява- С удоволствие се премести на таванската стая, като от две години ни кара да я ремонтираме.

- Сине, помниш ли Маги?- намесва се чичо.

- Да, помня я- отговора е все още раздразнителен.

- В понеделник започвате заедно училище и я записахме в някои от твойте часове, така, че се надявам да й покажеш училището.

Макар, че се обърна към него, чичо сякаш казва тази информация на мен, а Брейди който е наясно с това, въздъхва с досада докато излиза.

- Извини го- предпазлива е леля- Той непрекъснато мени настроенията си....Сега може би да те оставим да си разопаковаш багажа. Наистина се чувствай като у дома си.

Отново тази дума: ДОМ.

Седя сама в кокетната синя стая и с учудване забелязвам, че се усещам защитена и в безопастност. Нещо което не е било в последните години, дори не знаех дали съществува като понятие.

- Наистина ли не разговаряш?- сепва ме Брейди застанал пред вратата.

Не искам да бъда нехаресвана от него, но само навеждам глава.

- Хм...май няма да е лесно с тебе. Изглежда не си много в ред.

Какво, извинявай?

- Просто не ми се пречкай- намръщва се- Майка ми най- накрая получи дъщерята, която винаги е искала да има, но това не ме интересува. Аз си имам свой живот.

Кимвам. Разбира се, че има свой личен живот. Тези красиви лешникови очи и широки мускули, показващи се изпод тениската говорят за футболен герой. Сигурна съм, че момичетата се редят на опашка за братовчед ми.

Исках да му покажа, че не бива да се безпокои. Бързо изваждам бележник и химикалка, които напоследък са ми постоянно подръка.

Обещавам, че няма да ти преча и не е нужно да ме развеждаш из училището. Просто остави родителите ти да си мислят, че ми помагаш. Аз ще бъда на твоя страна. Съжалявам, че е трябвало да дадеш стаята си за мен. Ако искаш можем да се сменим?

- Не, не- казва Брейди след като дочита бележката докрай- нека стаята да е твоя, аз наистина харесвам таванското помещение. Мислиш ли, че можеш да се справиш сама в училище?..Не съм много сигурен. Ще ти помогна и не спори повече- той излиза и докато се спуска по стълбата пита майка си какво е приготвила за вечеря.

- Спагети с пиле " Алфредо". Помислих, че любимото ти ястие може да хареса и на Маги- отговаря тя, а после тихо додавя, но я чувам- Мислиш ли, че може да се сближиш с нея?

- Толкова е странна- отговаря Брейди- Преди малко ми предаде бележка с някои отговори. Не знам..

- Как ти се струва, не е ли очарователна?- думите на леля Корали са искренни.

- О, да, бе- самото очарование- изсумтява братовчед ми.