До Петък Вечер

Part 41

Не мога все да те подкрепям

Уест
Уикендът отлетя бързо. Твърде бързо. Не бях много- много в къщи за да не забележа отсъствието на мама. Опитвах се да не се завъртам там, защото ми беше тежко. По принцип до пет сутринта спях при моето момиче, после се измъквах през прозореца.
Винаги, след като се прибирах, усещах липсата на смях на майка ми и баща ми. Също когато бях развълнуван за нещо и им разказвах, а те ме слушаха, нашите семейни вечери.
В понеделник вниманието ми е насочено към Маги. Дошла е заедно с леля си Корали, която да уведоми за решението на Маги да говори.
Сега ги чакам търпеливо пред кабинета на директора. Очите на момичето ми заблестяват, виждайки ме.
- Здравей- спокойна е- Лельо ще ти видя по- късно.
Усмихвайки се, Корали си тръгва.
- Искам да бъда с теб във всичките си часове- стисвам ръката й и не мога да си представя друг да я държи. Осъзнавам, че не е добре да се държа като пещерняк, но тя е докоснала сърцето ми.
След третия урок осъзнах обаче, че Маги докосва и други хора със своята комуникация.
Ванс Йънг, брата на Райли Йънг стоеше до красавицата и я гледаше захласнато, докато аз усещах сякаш някой ме удря в стомаха. Как така- тя досега говореше само с мен. Не съм я споделял с никого.
Баща ми умря, мама ме напусна- не си представях че мога да загубя и нея.
- Махни се малкия- ръмжа и го бутам настрани като прегръщам Маги и я привличам към себе си.
-Какво по дяволите?- Ванс ме гледа като луд- Мислех, че сте само обикновени приятели- поне така ми каза Серина.
- Серина не знае нищо, това е мое момиче.
Момчето вдига пораженски ръце.
- Извинявай, мислех, че е сама- Ванс си тръгва, а Маги е замръзнала на мястото си и гледа в другата посока.
- Какво, скъпа?
Маги не отговоря веднага.
-Ще трябва да дадеш възможност на хората да комуникират с мен, Уест.
Да, мамка му- осъзнавам го.
- Не можеш да ги блъскаш така, твърдейки че съм твоя. Това няма да проработи по този начин.
-Чакай... аз наистина ...
- Значи ще се държиш така с всяко момче, което ме заговори, така ли?
Вероятно.
Маги въздъхва.
- Тогава какви сме ние, Уест? Защото не знам. Казваш, че съм твоя... Какво означава това?
Тя се шегува. Досега не съм ли й го изяснил стотици пъти?
-  Ти си всичко за мен, Маги. Нямам нужда от друг.
Тя се усмихва тъжно и докосва лицето ми.
- Не мога да си представя да се разстройваш като говоря с други хора. Не ти ли е достатъчно, че съм твоя приятелка и да ми повярваш. Аз няма да те нараня.
- Но аз искам да те защитавам.
Маги се засмива тихо.
- От света ли? Не можеш да го направиш.
Тя не разбира. Тя е единствената, която ми остана.
-Напротив, мога- гласът ми прозвучава по- рязко, отколкото очаквам.
В очите й светва разочарование...Не беше в плана ми, никога не съм искал да я огорча. Но трябва да се примири, че няма да я споделя. Имам нужда от нея.
- Уест- Маги затваря очи и въздъхва дълбоко- Бях до теб, за да те подкрепя, може би ме възприемаш като патерица, на която ти е удобно да се облегнеш. Аз не съм предмет и играчка- не мога да ти бъда на разположение винаги и само на теб. Това не е нормално и не е безопасно. Държиш се обцесивно с мен.
По дяволите, какво говори. Исках да е в безопасност. Досега се справяхме добре. Ревнувам я и това е естествено...защото я обичам.
- Няма да мога да оцелея- препъвам се към нея-Не мога да го направя без теб.
Маги отстъпва крачка назад и това ме ужасява. Искам да се протегна и придърпам към себе си. Това разстояние ме убиваше.
- Това не е връзка. И ти можеш да се справиш, нямаш нужда от мен- тъгата извира от лицето й- По- добре да направим крачка назад. Досега бях затворена в клетката на тъгата, но искам да се отворя за света, за хората. Това означава да говоря с момчета и момичета, а ти искаш да ме лишиш само защото смяташ че съм задължена да обръщам внимание само на теб и само когато се нуждаеш- ето- Маги е на разположение - изтрива сълзата си- Жалко, че гледаш на мен като на своя безлична собственост... и няма да мога да съм такава, Уест.
Чувах думите й, а мозъка ми я молеше да спре. Не съм предполагал, че може да каже това, но изрече всяка една дума, обърна се и тръгна. Сякаш мирът излезе от мен. Просто стоях там безпомощен и неспособен да направя и една крачка. Празнотата, която беше в гърдите ми отпреди- сега изсмуква живота. Бях изгубен и смазан.
Единственият човек, за когото мислех че ми вярва- ме напусна.