Дневник на звездния пътешественик

Океан на Зората; десет звездни стъпки по съзвездие Кораб, след края на Вакуума

"О, чакайте ме звездни същества, накъдето и да сте се запътили!", спомням си, казваше се в една поема, която веднъж бях чел. Никога не съм бил естетик, но днес разбрах какво е наистина красотата, колко е ценен всъщност животът. В края на тунела на Вакуума, който изглеждаше безкраен, пред мен избухна изгрев. Изгревът на нещо необяснимо. Космосът беше обагрен в бледорозово и мораво, светлолилаво, докато звездите бяха пръснати наоколо и блестяха толкова красиво. За пръв път виждах изгрев в живота си. Погледнах всичките си космометри и астроскопи. Стрелките им препускаха лудо и безпосочно. Нямаше никакъв смисъл. Все пак във Вселената има милиарди слънца, но въпреки това тя тъне в тъмнина. И тогава го видях. Кит, създаден от звезди. Плуваше в небето край мен и се носеше напред. В космоса никога не е имало звук. Но тази тишина ми се стори толкова мелодична и изпълнена със звуци, които дори не познавах. Песен на гърбат кит. Писък на орел отекна над главата ми и аз погледнах нагоре. Огромна птица прелетя към необятните простори. До мен от нищото изведнъж изплува могъщ дракон, разтворил паст в беззвучен рев, и потъна отново, преследван от мъж с лък и стрела. Чудо. Затворих очи и видях спомен от хилядолетия назад. Това са били съзвездия, сътворени от някого далеч оттук някога. Сега забравени. Тук, в този странен океан (аз знаех, че това е друг океан), спомените се връщаха и звездите в тях оживяваха закратко, докато не изчезнеха отново. Затворих за миг очи и когато ги отворих, всичко изчезна. Пред мен отново се ширна тъмната вселена с неподвижните си звезди, блещукащи край мен. Но аз нямаше да забравя това, което бях видял. Нарекох го Океанът на Зората. Мисля си, че само аз ще го наричам така, дори ако изпратя сведения към Астера, дори ако те бъдат получени. Никой не би тръгнал по моя път. И никой не би повярвал.