Заплаках. Не знам защо. Стоях на носа, загледан в спираловидното небе на Южния океан, или както го нарекох, Океанът на Спиралата, и изведнъж сълзи затекоха от очите ми и литнаха край мен. Не знам защо – може би подсъзнателно, заради самотата, заради липсата на контакт с живи същества, заради страх. Или пък е забавена реакция от Океана на Зората. Не бях плакал от известно време и бях забравил какво е. Мисля и че тъжах, по нещо, което не можех да определя. Но хубавата страна е, че поне все още не съм станал машина. Според датчиците скоро навлизам в Безкрайния океан. От известно време губя все по-често и за все по-дълго сигнала на Астера. Подозирам, че навлизайки в този океан без пътища, връзката ще изчезне напълно. Отида ли там, няма връщане назад. Отида ли там, ще изчезна от света. Там всичко се губи, дори спомените. Сигурно заради това заплаках. Защото сълзите рукнаха, когато насочих звездохода ми пълен напред.
YOU ARE READING
Дневник на звездния пътешественик
Science FictionПонякога спомените могат да ни отведат и на другия край на Вселената. Г-н Сайлъс Мартениц, учен от подвижната планета "Астера", дом на хората в далечното бъдеще, се отправя със звездния си кораб "Скитник" през водите на Звездния океан в търсене на...
