"Чакайте ме, чакайте ме, звездни същества...", хванах се да си припявам. От известно време не съм писал в този дневник. Този океан наистина е безкраен. Отдавна не знам къде съм или как да се върна. Но това не ми пречи. Отдавна се примирих с безнадеждността, още по-отдавна със самотата. Сега са мои верни спътници. Все пътувам и пътувам. Но следата си остава все така ясна, както от първия ден на пътуването ми. Спрях да броя колко дни са това. Вече сигурно са поне четиридесет смъртни години, ако времето изобщо е константно през целия този път. Косата ми е побеляла. Самотата е непоносима. Моля ви, кажете ми нещо, дори думичка! Изпейте ми нещо! Понякога се моля, неизвестно на кого. Но тишината си остава все така тягостна. Никога не съм разбирал чувствата, но тя ме притиска, смачква ме. Обаче няма да се откажа още. Виждам вече края на пътуването, неясна цел. Вече е все по-близо от всякога. Почти стигнах. И когато пристигна, ще си отдъхна спокойно. Ще полегна и ще погледна звездите запоследно. После ще затворя очи. Почакайте ме още малко.
YOU ARE READING
Дневник на звездния пътешественик
Science FictionПонякога спомените могат да ни отведат и на другия край на Вселената. Г-н Сайлъс Мартениц, учен от подвижната планета "Астера", дом на хората в далечното бъдеще, се отправя със звездния си кораб "Скитник" през водите на Звездния океан в търсене на...
