Вендета - (Корумпирани-№1)

Глава 26

Тереза

СЕГА

Опитах да дръпна ръката си от хватката на Елис, но тя съвсем дискретно ме стисна достатъчно настоятелно, за да ми покаже, че няма проблем синът й да ни завари така. Това обаче не остана незабелязано от Деймън за дълго време и още когато застана пред нас хвана китката на Елис и нежно я дърпна към себе си, за да ми освободи място да отстъпя назад. Изглеждаше така, сякаш беше спал също колкото мен предишната вечер, но сега имаше щипка притеснение и подозрение, което хвърляше върху усмивката на собствената си майка.

- Какво правиш с Тереза тук? - въпроса беше зададен лично на нея, като за момент съвсем бях изключена от обстановката наоколо. Очите му едва ли не, не искаха да ме срещат, за да не попадне на някоя и друга сълза, до която ме е докарала майка му докато, не дай си боже, ме е оставил сама за повече от няколко часа. Сякаш въобще имах нужда да ме отърве от майка си. Бях готова и сама да го направя, разбира се. Просто ми трябваше малко допълнителен стимул да не й показвам притеснението, което изпитвах от цялата създала се ситуация. - Помолих те да не я притесняваш повече. Много добре си спомням какво си говорихме вчера. - опитваше се да подходи с много по-голямо уважение към нея, отколкото всъщност може би държеше в себе си.

- Просто си говорихме. Проблем ли е, че дойдох тук, за да й се извиня? - Елис се обърна към мен сякаш за да потвърди казаното и аз инстинктивно кимнах. Не знаех защо и точно на какво се съгласявах и кого подкрепях, но кимах няколко пъти, уверявайки невярващия Деймън. Очите му приличаха на големи тигани. - Премислих действията си спрямо Тереза и теб и осъзнах, че вече сте твърде големи, за да ви дърпаме ушите и да чертаем пътя ви. Време беше да застана зад нещата, които съм вършила преди. И да й дам това уважение, за което ми говореше снощи.

Бях останала слисана. Деймън да е убеждавал майка си да ми се извини? Да ми покаже какво? Уважение! Звучеше сякаш съм се събудила в съвсем различна страна, защото със сигурност това нямаше да се случи по този начин в моята реалност.

- Да й се... - сините му очи се приковаха в мен - извиниш?

- Разбира се. Нека Тереза ти обясни, ако не ми вярваш.

Майка му стоеше между нас, изпитвайки ни с поглед, докато аз и Деймън все още напипвахме почвата около нас, за да видим как ще е най-добре да подходим. Той изглеждаше твърде предпазлив, а аз твърде стресирана и може би прекалявах ненужно. Защо ми беше да се паникьосвам, когато сама твърдях, че заслужавам точно това? Добро отношение и признание. Нали бях различна, нали вече не очаквах трохите в шепите си? Доколкото показвах сега обаче точно това беше останало от мен и явно госпожа Елис никак не беше учудена. Разбира се, винаги ме е познавала като такава. Деймън обаче очакваше да се обадя. Да кажа нещо, което да ме постави в позицията, за която толкова разправях. Но езика ми се чувстваше вързан.