Вендета - (Корумпирани-№1)

Глава 41

Тереза

СЕГА

Чувствам се като най-големия карък паднал на тази земя. Вероятно никой не искаше дори да припари към мен, защото се страхуваше, че може някак да прихване от лошия късмет, който седеше като облак над главата ми. Гледам тъжно към ципа на дънките, който направо остана в ръцете ми и знаех че това беше последния път в който ги обличам.

- Теси, скъпа, това е ужасно. - проговаря мама през телефона, който стоеше на високоговорител върху раклата. Оставих скъсаните панталони настрани и намерих други, широки към края и тесни в ханша. Нахлузих ги и хванах края на блузата. - Това никога нямаше да се случи ако просто беше подала оплакване.

- Срещу кого, мамо? Гибсън? Основанието ми щеше да е написано с червен флумастер и щеше да гласи "по-добре ме вземи обратно на работа, защото няма да мога да си смогна със сметките".

- Ако ще и това да е и той е човек и има сърце!

- О, повярвай ми мамо, няма никакво.

Имах предвид Деймън а не Гибсън. Нямах нищо лично против Гибсън. Но изглежда имах доста лично към Деймън. Разбира се, че излъгах майка си за това защо съм останала без работа. Всъщност идеята ми беше въобще да не й казвам поне докато не се нормализират нещата и не си намерех друга, но тя ми звънна точно докато се прибирах към входа, бясна и разплакана и не можех повече да го крия. Обясних й как ми е съкратил договора, защото вече нямало нужда от човек като мен за част от вестника и няма други свободни места.Тя се беше вързала още от първия път и сърцето ми се сви, защото звучеше супер разстроена. Но докато тя ме обжалваше, то аз нямах повече време за киснене в леглото с пакет евтини шоколадови бисквити, защото ме чакаше друга работа. Тази, от която вероятно също никога няма да се измъкна. Но никога не казвай никога, както беше казал Деймън по-рано, докато свършваше в мен. Не се знае дали случайно няма да му прищракне да купи и проклетия нощен клуб само за да ми го изкара през носа, че може и аз едва ли не опирам до него. Не, никога нямаше да се случи, не и отново. Историята с прислужничката свърши отдавна и никога повече нямаше да позволя да работя под ръковотството на Деймън Ленън, ако ще това да ми коста и оставането на улицата. И без това бях един път там, щях да успея и втория път. Колкото обаче и да го мислих, защо бога ми би направил такова нещо, главата ми зееше празна и превърташе някакви нелепи, но напълно в Деймън стил отговори, които ме зареждаха с още повече гняв. Може би от както започнахме да спим заедно той е решил, че ще хване конците от живота ми в ръцете си и така ще ме управлява – какво правя, къде ходя, колко работя. Къде работя. При кого. Да, стана достатъчно ясно, Деймън Ленън просто беше маниак на тема ред и това всичко да е в обзора му. Не можех да отрека жалката истина, че това ми харесваше, но когато нещата не стигаха до това да повтаряме миналото си. Това накърняваше не само мойто достойнство, но и това на семейството ми, което цял живот работи за неговия задник. Сякаш това просто не му беше достатъчно.