•Tour• with• MAGCON•

•44•

Джонсън и Гилински ни гониха с часове. На където и да побегнем, на където и да се обърнем –те са там.Уж с Наш се бяхме съюзили и се бяхме разбрали да не се разделяме, а го направихме.Поне вече не ме гонеха . Измъкнах се, но за сметка на това се озовах в някаква пуста улица...Беше едва около 6:30pm, а изглеждаше сякаш е полунощ. Чуваха се доста полицейски сирени, също и линейки. Май се намирах в покрайнините на града –гетото . Чувал съм истории за това място, но никога не съм идвал. Е предпочитам и да не мях! В момента пред мен изскочиха двама грамадани с маска, чупейки някакво стъкло. Целите бяха в черно, със скиорски маски и ... ОРЪЖИЯ. Ще умра.Край! Сбогом свят. Затворих очи, молейки се на ум да свършва възможно по-бързо, чаках своя край. Някой буквално мина през мен, аз все още не смеех да погледна.. поизчаках още малко, слд това бавно отворих едното си око, а след това другото. Мат, такъв си глупак. Нищо ти няма. Ама и те са едни пилета. Не мога да повярвам, че се изплашиха и избягаха. При тези ми мисли, че съм безсмъртен и никой не може да ме докосне, аз тръгнах по улицата спокойно, като след десетина крачки походката ми се превърна от плаха в тип „петел". Вървях си по улицата като The Boss и изведнъж чувам гласове –един женски и 2-3 мъжки. Забързах темпото си, когато вече бях на другата пряка пред погледа ми се появиха 3-ма мъже, или по-скоро бяха момчета. Може би 1-2 години по-големи от мен, но пък бяха хилави. Те дърпаха чантата на жената.

-Хей –провикнах се – оставете момичето на мира! –затичах се към тях. Очаквах да побягнат или поне да се отдръпнат, но не.. не стана така. Дори двама от тях тръгнаха към мен. Аз намалих темпото си. Мислех си да побягна ,но няколко факта ме спряха 1-ва –къде ще отида; 2—ра Може да се натъкна на Джонсън или Гилински.. или и двамата , ох; 3-то може някои по-лоши от тези хлапетии да ми налети. 4-то И НАЙ-ВАЖНО –Аз съм героят! Big Boss! Супермен.. не не Батман. И Докато аз си мисля в коя роля точно да се вживея, горе споменатата бандичка ми налетя. Бяха ме повалили на земята и ме налагаха. Първоначално не можах да реагирам, но ... няма но и след малко все още не реагирах. Просто застана в защитна поза „броненосец", кояо имаше за цел да защити по-важните органи и лицето ми. Честно казано, не действаше по предназначение. Лицето ми стана на решето.

*часове на трудно прибиране по-късно*

Вече бях в къщи. Джонсън и Гилински ме чакаха явно готови за бой, но след като видяха състоянието ми, замръзнаха на място. Не ми се говореше. Видях, че няма да ми направят нищо поне за сега и реших да се кача в стаята ми. Бях прекалено изморен. В коридора се сблъсках с някой – Джо, защо ли не се учудвам. До каква степен трябва да си сляп, че да не видиш човек, на твоята височина, а дори и малко по-висок?!

-Мат –имаше нотка на раздразнение в гласа и –нямам време за теб, махни –спря.погледа и попадна върху посиненото ми и кървящо лице. Протегна ръка и ме докосна по устната. От това леко ме заболя за това се отдръпнах.

-Съжалявам- извини се тя. –Какво стана? Защо си в това състояние? –и въпросите не закъсняха. Не ми се говореше, всичко ме болеше включително и устните. –Мат!-каза малко по-високо.Аз просто мълчах. Тя изпуфтя. Хвана ме за ръката и тръгнахме по коридора. Заведе ме в моята стая, аз седнах на леглото си, а тя влезе в банята. След минута излезе носейки аптечка. Клекна срещу мен, постави аптечката от лявата ми страна, извади някакво шишенце с надпис 'кислородна вода' и изсипа малко от нея върху памук. Започна да доближава напоеното парче, но аз ме съм на 5, че да не мога сам да си промия раните сам за това взех напоения памук от нея. Докоснах веждата си, но ми защипа и моментално го свали.Погледна ме с поглед "дай това" , посегна и го взех обратно. Рапочна да потупва наранените места, но го правеше все едно е в забавачката и си играе на чичо доктор с куклите? Е да, но аз не съм от пластмаса, а раните ми са си напълно истински. Доста стенах и виках. Също много се поздърпахме, което си е напълно нормално за нас.

- Ето, готов си. - казах залепяйки лепенката. Ето пак, аз съм сигурен,че това момиче ме има за пластмасова играчка.

-Оуу- извиках за пореден път.

- Какво- издразни се леко.

- По-грубо не можа ли? - попитах съркастично.

Няколко секунди седя и ме гледа и с присвити очи, след това противно на очакванията ми да ми отвърне ,тя стана и понечи да си тръгне,но аз я спрях

- Съжалявам. - казах виновно. - Благодаря. –въпреки болката се усмихнах леко. Тя ми кимна одобрително, но пак се опита да тръгне - Остани..,-почти извиках а тя подскочи - акоо.. искаш де-казах малко по-тихо.

- Добре-тя се съгласи?! Защо съм толкова щастилв,че не ми отказа? Имам в предвид когато току що ми каза „добре" нещо в мен сякаш се преобърна. Идиотска усмивка се появи върху лицето ми, а дори не знам защо.

Извинявам се за грешките, спи ми се. Също-  знам какво обещях, но моля не винете мен, а сайта който вчера ми изтри 4 пъти главата и аз се отказах. Та. лика нощ/ ден

Bye!♥