The boy that doesn't exist

Краят

Когато се прибирам у нас, леля Гертруда ме намира в стаята ми, където седя и топля Снежанка. 

- Е, харесваш ли Рафаел?

Ченето ми пада. Тя откъде...

- Знам, че той е снежна сянка и знам защо е тук, спести ми обясненията си - усмихва се тя, а аз съм пред малък инфаркт.

- Откъде?

- Както, предполагам, той ти е казал, аз управлявам другия свят. Истина е. Всъщност, леко изкривена - управлявам го не точно аз, ами мое, така да кажа, превъплъщение, ако искаш дори - клонинг.

- Но... Защо?

- Мразех Великден, като бях малка. Тогава при мен дойде яйце, не истинско, естествено, ами нещо подобно на твоята сянка. Бях в шок, но не след дълго разбрах истината и доста се вдъхнових. Исках и аз да помагам на хората, мразещи празници. И по стечение на обстоятелствата, след дълги години служба, се превърнах в шеф - ухилва се тя, горда от себе си.

Устата ми зее:

- Уау. Никога не бих те заподозряла. Това е... впечатляващо! Нали няма да ме вземеш при теб там? Не, че нещо, но...

- Няма, освен, ако не поискаш.

- А какво ще стане с Рафаел?

- Зависи от крайния резултат, миличка.

Кимам и се вглеждам в белия си килим или котето, не мога да ги различа. Мисля си за снежната сянка и какво му предстои. И на мен, и на него.

***

- Весела Коледа! - изкрещява Ноа в ухото ми, докато аз все още правя опити да си доспя. - Хайде, ставай, поспаланке, ще отваряме подаръци! 

- Да, да, ей сега.

Казвам го вяло, но всъщност леко се вълнувам. Добре, де, не е леко. За първи път от много време няма да посрещна Коледа в лошо настроение. Надявам се, поне засега.

След като се привеждам в нормален вид, без гурели!!!, слизам долу и виждам цялото ми семейство, струпано около елхата. Толкова е шумно. Всички се смеят и са развълнувани. Цари весела обстановка и просто не могат да не ме заразят с настроението си.

- Принцесата най-сетне е тук! - извиква сестра ми Ерика и ми прави знак да дойда.