The boy that doesn't exist

Епилог

Рафаел

Озовавам се в другия свят. За първи път от много време плача. При това за момиче. Привързах се към Дакота по начин, по който не съм се привързвал друг път към друго момиче. Наистина много ще ми липсва, каквото и да се случи с мен сега. Ще ми липсват усмивката й, закачките с нея, пробиването на лицето ми, прегръдките й, устните й, дори Снежанка. Но ако продължавам да мисля по този начин, никога няма да се съвзема, затова се стягам и отивам при шефа. По пътя си се разминавам с всякакви фантастични индивиди, докато най-накрая стигам до кулата.

Изкачвам се по дългото стълбище и стражите й ме пропускат в тронната зала. Там седи жената, управляваща сама цял свят, пиейки чай точно като Дакота. Нормално, все пак са роднини. Покланям се, а тя ми кимва:

- Рафаел, свърши чудесно работата си. Беше ти първия път и успя бързо да се справиш с възложената ти задача. Гордея се с теб!

- Благодаря Ви! 

- Затова не ми се иска да те пускам, но ще го направя, защото такава е традицията. Освобождавам те отново в истинската ти форма. След като излезеш оттук, можеш свободно да се върнеш у дома.

Аз разширявам очи. Това не съм го очаквал. Затова ли никога повече не виждам тези, които са се справили с мисията си? Възможно ли е отново да мога да видя Дакота? При тази мисъл сърцето ми се изпълва с радост и вълнение.

- Но има една малка подробност, която съм длъжна да извърша с или без желанието ти. Ще трябва да изтрия паметта на теб и племенницата ми и по-точно всички спомени свързани със снежната сянка и въобще със срещите ви.

За втори път днес сърцето ми се къса. Не, не може да премахнат спомените ми с нея!

- Не, не го правете! Ще направя каквото искате, само не това!

Това са най-скъпите ми спомени от цялото ми съществуване. Да ги изтрият значи да изтръгнат сърцето ми и да го смачкат.

- Съжалявам, скъпи, но такъв е редът.

След това всичко става черно.

Дакота

Един месец по-късно