Ангел с черни крила

1.

     Донесоха я чисто гола. Сложиха я върху ледената маса и я завързаха в каишите, подплатени с метални нишки. За главата й имаше специална дупка с три ленти, които минаваха през челото, очите и устата, а на тила й ги стегнаха, за да не може да мърда или да говори, дори да гледа. Всяка една част от тялото й бе прикрепена за масата – ръцете, че и пръстите, краката през глезените, колената, два пъти през прасците и бедрата. Само гърбът й стоеше гол.

     Кожата й беше бледа. Гръдният й кош се повдигаше и спускаше бързо, паникьосано. Тя не подозираше какво я очаква. Но той знаеше.

    Останал сам в лабораторната зала, Алекс се приближи до нея. В очите му личеше тъга, когато ги сведе към завързаното й тяло. Мислеше си как се налагаше да я нарани. Не искаше да го прави. Но щеше, както го беше правил и преди.

     Наведе се над нея. Надяваше се страхът й да не заглуши думите му и те все пак да достигнат до нея.

     - Ще боли. Ако можеш, приготви се за болката. Ще го преживееш, но... – нищо не й бяха казали, знаеше той. Такива бяха правилата. Искаше да я подготви, за това, което я очаква, но можеше ли за няма и минута? Стисна очи, въздържайки една въздишка. – Не е честно. Но ако не ти го причиним, много невинни хора ще умрат. Знам, че не е редно, но по този начин спасяваш техните животи. Това... Заради него те ще живеят.

     Изчака за момент без да знае какво. Как би могла да му отговори? Как би могла да му даде знак, че разбира? Че го е чула?

    Алекс отстъпи крачка назад, мислейки си, че това, което върши е непростимо. Не очакваше разбиране от нея. Но тя заслужаваше поне частица от истината.

    Отиде в малката контролна стая и застана пред стъклото. Виждаше му се по-малка и по-крехка от това разстояние.

    Беше сам, с изключение на двамата си подчинени. Те щяха да му дават отчети за нейното физическо състояние и как реагира тялото й на това, което щяха да му инжектират.

    Роботите в лабораторията забиваха една след друга иглите във вените и мускулите й. Някои от тях бяха големи, но тя не издаде и звук. Само потрепваше от изненада, когато студеният метал я докоснеше. Това му даде надежда, че ще го понесе по-леко, но после веднага я разби на парченца. Никой не би могъл да понесе толкова много болка с лекота.