Ангел с черни крила

4.

Спря пред вратата й. Щеше направо да влезе, но предпочете да почука първо. Едно звънливо „влез" долетя до него с отварянето на вратата.

Тя застана посредата на стаята, за да го посрещне. Устните й пак бяха съвсем леко усмихнати, сякаш така стояха по принцип. Очите й отново го гледаха с топлота. Дори след случилото се сутринта.

- Здравей.

Гърлото му го срегна и не можа да й отговори. Тя го подкани с леко повдигане на едната си вежда и игрива физиономия.

- Здравей – прошепна той.

Вратата хлоплна зад него и той се сети защо бе дошъл. Пристъпи към нея, опитвайки се да придаде леко суров вид на лицето си. Тя му е нацупи игриво в отговор на гримасата му.

- Аз...

- Бих те поканила да хапнеш нещо с мен, но току-що взеха празните чинии от вечерята ми. Радвам се, че дойде.

Хвана го за ръка и го повлече към леглото си. Накара го да седне, а тя се качи върху завивките. Направи няколко крачки до ръба, после се завъртя, а дюшекът подскочи щом тя седна. Игриви искри проблеснаха в меките й очи.

Косата й падна пред лицето. На Алекс му се прииска да се протегне и да укроти къдриците й, но се сдържа. Тя отметна кичурите си на една страна.

- Защо си решил да ми гостуваш?

- За да те опозная – нямаше да я лъже. Това бе казал на всички и бе истина. Причините му обаче бяха много и все различни.

- Добре тогава – тя се намести по-удобно със свити крака. – Задай ми въпрос?

Защо не ме мразиш?

- О, чакай, аз ще започна – каза тя. – Коя е любимата ти книга?

Алекс почти се усмихна. Почти.

- Много са – тя седеше и чакаше. – Повечето фентъзи романи.

- Отвличат те от реалността?

По-скоро ме учат да се справям с нея.

- Хареса ми да чета – сподели тя. – За всякакви приключения – на несъществуващи хора или може би на реални личности...

Той схвана намека в очите й. Искаше да й се усмихне в отговор, но това, което й бе причинил, го спираше.

- Ще ти донеса нещо за четене – прошепна.

Тя се усмихна. Ето я тази усмивка, която се бе надявал все някога да види. Широка и искрена. Щастлива. Господи, как само я разкраси! Стори му се, че засиява. Очите й също се усмихваха. Как му се искаше да я докосне, за да се увери, че... че бе истинска, осъзна. Че щастието й бе истинско. Защото нямаше как да бъде, нали? Не и след като той бе причината на пребият човека, с когото се бе сприятелила и за когото се бе загрижила.