Фон дьо тен принцесата

Осма част

   Изправих се и забелязах, че съм облечена в болнична престилка.

   - Къде са ми дрехите? - зачудих се, когато Гошо започна да се рови из едни шкафове.

   - Ето - подаде ми моя тениска и дънки.

   - Няма да отида на дискотека, облечена по този начин. Ще се отбием до нас и ще се преоблека. Също и ще се гримирам. Кой ли знае от кога не съм го правила.

   - От два дена - обади се Мартин. - Както и все още мисля, че не е подходяща идея да си тръгваш. Не си изписана и трябва да се възстановиш напълно.

   - Супер добре съм си! Сега излизайте, за да се облека!

   - Сякаш не сме те виждали гола - русокосият измрънка под носа си.

   - Няма да повтарям! - след тези думи и двама се запътиха към вратата.

   Мина се половин час и вече изглеждах достатъчно добре, за да мога да се покажа навън. Лекичко открехнах вратата на стаята и казах на идиотите да влизат.
 
  - Трябва да напуснем болницата незабелязано, за да не ме върнат.

   - Това е България, мислиш ли, че... - Георги бе прекъснат от мен.
 
  - И така да е, пак трябва да вземем мерки.

   - Ще те покрием с одеало! - предложи Мартин.

   С футболиста се спогледахме. Настъпи неловка тишина. Всички мълчахме. Русокосият тъкмо щеше да отвори устата си, за да каже още нещо и с Георги извикахме:

   - Страхотна идея!

   Сложиха бялата завивка върху мен и ме задърпаха. Доверих им се, че няма да оплескат нещата. Минути след като тръгнахме, чух няколко мъжки гласа, да обсъждат състоянието ми. Бях се заслушала, когато се ударих в стена.

   - Извинявай - прошепна Мартин.

   Най-накрая излязоха навън и махнаха завивката от главата ми.

   - Знаех си, че ще проработи - Русокосият се усмихна самодоволно.

   - Да, да. Сега нека продължим.
 
   С автобус стигнахме за пет минути. Започнах да се преобличам и гримирам. Момчетата също пробваха от новия ми фон дьо тен и спирала. И тримата изглеждахме страхотно.

   - Да тръгваме - подканих ги преди да са изхабили гланца ми.
  
   След известно време вече се намирахме пред дискотеката.
На входа изкарахме по двадесет лева и ги подадохме на мъж, облечен в черно, които трябваше да таксува хората. За моя изненада не ми поиска лична карта или нещо такова.

   - Не ви ли трябва нещо, с което да подвърдя възрастта си?

   - Госпожице, моля Ви се, личи си, че имате около двадесет години.

   - Ъм, да, ясно.

   - Но момчетата... - Обърна се към приятелите ми.

   - Те са с мен - изкарах още четиридесет лева.

   Той само ми се усмихна и ги взе. Пусна ни да влезем.

  О, да! Това бе моето място! Шумна музика, алкохол, мъже с десет години по-въсрастни от мен и още много. За жалост, вместо да се забавлявам, трябваше да намеря родителите си.