Из Тихите Кътчета На Малкия Град ✔

"Музика и още нещо"

Брой думи: 1005

Късен следобед. Слънцето вече не се виждаше на хоризонта. Зад покривите на къщите започваше да розовее. Залезът не бе така ясно изразен както друг път, но пак беше красиво. В онзи момент се почудих дали безбройните звезди щяха да се появят на тъмното нощно небе, или пък лекият вятър щеше да остане единствената ми компания.

Терасата ми не бе кой знае колко голяма, но на нея спокойно се побираха четирите стола и малката кръгла масичка за кафе. Седнах на единия стол, взех скицник и молив. Започнах да рисувам прекрасната картина, която допреди минути стоеше пред погледа ми. Надрасках две от къщите, когато телефонът ме извести за получено съобщение:

„Приключих работа. Искаш ли да се видим?"

Получих го от номер, който скоро не бях набирала – този на Явор.

„Добре. В колко часа и къде?" – отговорих му, без много да чакам.

„20:00, до голямото дърво."

Приготвих се и тръгнах към уговореното място. Голямото дърво беше наистина много голямо! Друго такова не бях виждала в града. То се намираше на центъра. Около него имаше пейки, направени като огромна квадратна саксия. Когато стигнах, седнах на едната страна на квадрата и зачаках. Повечето пейки бяха заети. По катерушките се подмятаха като маймунчета много деца. Весели викове огласяха пространството наоколо. Пред мен се намираше асфалтираният път – една от главните улици в това населено място. Бях седнала срещу пешеходната пътека, тип зебра. Не пресичаха много хора, но коли минаваха постоянно. Оглеждах се няколко пъти. Не знаех откъде щеше да се поя-ви Явор. Но ето го и него! Станах и тръгнах в неговата посока.

Казахме си „здрасти" и след още няколко думи го попитах къде всъщност щяхме да ходим. Бяхме пресекли улицата и вървяхме надолу, обратно на центъра.

– Нали знаеш онази стара къща, която родителите ми купиха преди няколко години... там, където живееха семейство Сканчийски? – погледна ме, а аз кимнах, за да разбере, че се сещам за какво говори. – Е, там занесох старите си барабани и няколко китари. От време на време ходим да свирим там с приятели. И нали и ти свириш, та реших, че ще бъде забавно... – той сбърчи вежди.

Може би се почуди какво друго да каже или пък му прозвуча незавършено, но на мен ми бе достатъчно, за да схвана идеята му.