Улица "Роза"

28 9 3
                                    

Знаете ли, срещал съм много странни неща през живота си, не че съм живял кой знае колко де, но улица "Роза" бе най-странното сред тях и след малко ще разберете защо.

Една вечер, по онова време, когато слънцето залязва и разпалва пожарите си по хоризонта и най-високите склонове на Стара планина, та тогава с Мартина тръгнахме към най-големия квартален магазин – онзи маркет... с Т-то. И решихме този път да минем от долната му страна, при паркинга, а именно по улица "Роза". Времето беше приятно, хладно, а причината да избера този маршрут беше залезът. Точно онази вечер беше неземен: огнените пухкави, кълбести облаци се търкаляха, сякаш на забавен кадър, измежду клоните на големия кестен на входа на паркинга, и все едно внимаваха да не се убодат на бодливите му плодове. Хладен вятър подухваше и рошеше и без това немирните коси на Марти... О, Марти! Забравих, че беше с мен.

– Бате! – раздразеният ѝ тон разтури мислите ми за пленителния залез. – Радо! Сама ли си говоря? – запита ме, вече усетила, че вниманието ми е нейно.

– Извинявай! Бях се загледал.

– Пак ли залезът? – звучеше някак отегчена.

– Да. Тази вечер е изключителен, нали? – попитах въодушевено.

– Така е. А ти изобщо чу ли какво казах?

– Да, разбира се – казах разсеяно и спрях по средата на паркинга. – Изчакай само да го снимам.

Извадих телефона и отворих камерата. Нагласих настройките, нащраках няколко снимки, и отново закрачихме към магазина.

– Така ли? И какво? – продължи тя с равен тон.

– Съгласи се по мнението ми за залеза – казах и се ухилих невинно, като свих предпазливо рамене, защото очаквах да ме перне.

Нямах си представа какво беше говорила, докато аз се възхищавах на пейзажа. О, този залез!

– Задник! – разсмя се и тя. – Говорех за улица "Роза"!

– И какво за нея? – казах незаинтересовано, но после добавих развеселено и нетърпеливо: – О! О, знаеш ли кое е ироничното на улица "Роза"?

Криволичехме насам-натам, бутахме се...играехме по братски, както когато бяхме деца и отивахме за сладолед и дъвчащи бонбони. Хората ни гледаха, а две бабки даже се обърнаха да ни зяпат. Заобсъждаха ни клюкарките!

– Че няма нито една роза на нея? – запита колебливо сестра ми.

– Да! – извиках и се ухилих до ушите. Все едно ѝ обяснявах нещо с часове, а тя чак сега бе схванала.

После и двамата избухнахме в смях.

– Добре ли си? – попита след малко Мартина, като се държеше за корема и се подпираше на мен.

– Абсолютно...НЕ – казах през смях, като нарочно натъртих на последното.

Тръгнахме обратно към вкъщи, като все се споглеждахме и отново се разсмивахме...

07.07.2018

Из Тихите Кътчета На Малкия Град ✔Where stories live. Discover now