Never Let You Go(BG Fanfiction)

Глава тридесета

Гледната точка на Хари:

- По дяволите! Какво правиш? – Лиъм влетя в имението. Нямах силите да се изправя. Не можех да му отворя. Радвам се, че оставих вратата отключена. – Навсякъде мирише на алкохол! – извика, а аз свих рамене. Сякаш имаше причина това да ме интересува. Бях сам.
- Защо си дошъл? – попитах, отпивайки поредната глътка от бутилката, която държах в ръцете си.
- По този начин ли се опитваш да забравиш Денис, а? По този начин ли? – не исках да разговарям с никого. Не исках да му отговоря. – Господи, Хари, погледни се. – опита се да вземе алкохола, но не му позволих. – Какво е това? – попита и взе няколко от разпръснатите хапчета по повърхността на масата.
- Не те интересува.
- Надрусан ли си!? – беше възмутен. – Наркотици? Сериозно ли? Откъде изобщо ги взе?
- Както казах, не те интересува. – взех хапчетата обратно.
- Колко си взел? – не отговорих. – Хари, отговори ми! Колко изпи?
- Не знам, Лиъм. Не знам. Загубих им бройката.
- Да се убиеш ли искаш? – засмях се.
- Има ли за какво да живея? Денис я няма, дъщеря ми я няма. За какво да живея, Лиъм? За какво? – осъзнавах, че си бях изгубил разсъдъкът. Взимал съм дрога само веднъж. Когато бях на деветнадесет. Обещах си, че никога повече няма да го направя… но Денис е способна да ме доведе до всякакво състояние.
- Няма ли да се бориш за нея? Приключи с Шанел. Сега трябва да направиш всичко възможно да докажеш на Денис, че я обичаш. Нима ще се откажеш от нея и ще оставиш онзи Теодор да ти я отнеме? Ще позволиш ли това да се случи? Ще позволиш ли на Теодор да бъде баща на Ривър?
- Лиъм, млъкни! – извиках и запратих бутилката в отсрещната стена. Удари се в рафтовете над телевизора, събаряйки няколко снимки. Стъкла се разхвърчаха из стаята, а течността се изсипа върху пода. Изправих се от дивана и отидох на мястото, където се бяха разпилели спомени. Две снимки. Едната на Ривър, а другата на Денис. – Виждаш ли стъклата? Ето това е животът ми сега. А, тези двете… - вдигнах снимките. – Никога повече няма да се върнат. Нито те, нито нероденото ми бебе. И знаеш ли защо? Защото тази… - показах му снимката на Денис. – Никога няма да ми прости.
- Хари, успокой се. Моля те. Не си на себе си. Изпил си две бутилки и си се надрусал. Да отидем до болницата. Ще ти стане нещо. После ще съжаляваш.
- Добре съм. Остави ме. – върнах се обратно на дивана. – Хайде, върви си. Имаш син. Бъди до него и майка му. Не се занимавай с мен.
- Никога не съм те виждал в подобен вид. Толкова влюбен и толкова разбит.
- Разбитият не съм аз. Денис е. Тя страда, заради мен. А, онзи глупак Теодор я утешава.
- Щом това не ти харесва, направи нещо.
- Какво да направя? Тя сигурно е при него. При нещастникът, който ме издаде. Не знам добре ли е? Успява ли да се грижи за Ривър, особено бременна. Няма да видя второто си дете, разбираш ли?
- Не, това не е вярно. Може да си разбил сърцето на Денис, но тя не е зла. Ще ти позволи да виждаш децата, повярвай ми. Ще бъдеш част от живота им, независимо от това дали тя ще ти прости. Сега, просто се нуждае от малко време. Това е.
- Искам си момичето обратно. Повече от всичко искам отново да е до мен. Загубих я. Не можах да оценя това, което ми даваше. Подиграх се с нея, с доверието, което ми имаше. Може да ми прости, но никога повече няма да ми вярва. И това е нещото, което ме съсипва. – казах и изтрих сълзите, които заплашваха да прелеят от очите ми. Не исках Лиъм да ме вижда да плача. Не, че не го е правил, но…
- Хей, ще си я върнеш, чу ли? – опита се да ме окуражи. – Денис те обича. Влюбена е в теб. Никой не би те заменил. Ще ти помогна, ако се налага. Тя отново ще е до теб, заедно с децата. Довери ми се. Денис, ще се върне при теб.
- Благодаря, Лиъм, но като се има предвид ситуацията, в която сме, ми е трудно да го повярвам. Изнесла се е. Нещата им с Ривър не са тук. Събрала е багажът и е отишла при Теодор.
- Виж, ще отидеш и ще поговориш с нея, но не и в този вид. Изчакай известно време, още няколко дни. След това ще ги изненадаш. И моля те, никакъв алкохол повече, а още по-малко наркотици. Разбрахме ли се? – кимнах положително. – А, сега отиваме в болница. Притесняваш ме с тези хапчета, а и поне съм сигурен, че това е единственото място на света, където няма да имаш достъп до уиски.
- Добре. – съгласих се. – Да вървим.
- Хайде. – усмихна се и ми помогна да се изправя. – Знаеш, че сме най-добри приятели, откакто се помним. Не бих те оставил в такъв момент.
- Другите го направиха.
- Не е вярно. Това са глупости. Луи, Найл, дори Зейн се опитваше да се свърже с теб от вчера. Не си вдигаше телефона. Затова дойдох. – извадих телефона от джоба си и наистина Лиъм се оказа прав. Имах сигурно стотици пропуснати обаждания и съобщения. От приятелите ми, от майка ми, от сестра ми. Беше хубаво да знам, че не съм загубил всички хора, на които държа.

   Излязохме от имението, което беше изпълнено с миризма от алкохол, цигари и дрога. Единствената им роля беше да притъпят аромата на Денис, който ме преследваше навсякъде. Лиъм беше дошъл с автомобила си. Знаех, че щяха да ме задържат под наблюдение за няколко дни в болницата. Бях предозирал. Аз самият усещах, че едвам стоя на краката си. А, последното нещо, с което исках да се разправям в този момент беше… Аби. Още пари?

- Господи! Добре ли си? – попита, притеснено. – Какво е станало с теб?
- Дръпни се, Аби. Няма да получиш повече пари. И без това, Денис разбра. – промърморих, а Лиъм ме изгледа странно.
- Какви пари?
- Ти не знаеше ли? – Аби се обади отново. – Хари, ми плащаше, за да мълча и да не разкрия тайната му пред Денис.
- Какво? Изнудвала си го? – Лиъм я попита, а тя кимна положително, признавайки. Ама, че е безочлива и нахална. – Ти срам нямаш ли? Що за наглост е това? – възмути се. – Колко й плати?
- Десет хиляди. – отговорих.
- И това ти е много. – обърна се отново към Абигейл. – Махни се от живота на Денис и Хари, чуваш ли? Иначе ще си имаш работа с мен. – заплаши я. – Безсрамница! Разкарай се. – побутна я, а тя погледна с много „засегнат” поглед. Никога не съм я харесвал. Защо Денис реши да й даде втори шанс? А, да. Само защото я трогна с любовната си драма.

   Лиъм ми помогна да се настаня на седалката, а след това потегли към най-близката болница. Тази, в която заведох Денис, когато разбрахме за Ривър. Надявах се, че това няма да се разчуе. Не исках ангелчето ми да разбере, че съм се напил и надрусал. Тя винаги е мразила това и не обича хора, които вършат подобни глупости. Сам си зачерквах червените точки. Остава ми само да се надявам, че безкрайната и силна любов, която има между нас, ще оцелее и преодолее и това препятствие.