Vanilla Ice

Chapter Fourteen - "Memory Loss".

Когато отворих очите си се намирах в стая с Хари. Момчето лежеше безмълвно до мен, гледаше към тавана, а по лицето му имаше хиляди белези. Усетих силна болка в областта на главата, когато се опитах да се изправя и заради това отказах да се опитвам да стана. Хари премести погледа си върху мен, взря се в очите ми със своите изумрудени, карайки ме да се почувствам леко неловко и да погледна в тавана.

- Какво стана? - промърморих леко, а мекотата на гласът ми ме изненада. Усетих притесненият му поглед върху себе си, тези зелени очи знаеха нещо повече, което аз не знаех и това ме побъркваше. Спомените бяха напуснали главата ми, не знаех какво се бе случило. Не можех да си спомня.. 

Изръмжа, обърна се на другата страна, гледайки с гръб към мен и въздъхна. Взе някаква книга от шкафчето до себе си и тихо зачете, игнорирайки ме напълно. Извъртях очи, взрях се по-напрегнато в таванът и затворих очи. Нямах желанието да се карам с него.

- Защо си ранен? - попитах още веднъж, а ръцете ми потрепериха, когато усетих как бързо се обръща към мен и се взира в лицето ми за пореден път. Не знаех какъв му беше проблемът, но ме плашеше до мозъка на костите ми; както винаги. 

- Нищо ли не си спомняш? - гласът му бе леко прегракнал, но в същото време беше толкова мек, толкова приятен за ушите.. Разтърсих глава, премахвайки приятните чувства към това момче и отворих очи. Взрях се в неговите. 

Поклатих глава отрицателно, а самият той се ококори. 

- Луи? Бомба? Как кучият син през цялото време е бил лъжецът? Нищо от това ли не си спомняш? - попита учудено, изправяйки се на леглото. 

Всъщност, единственото, което помнех бяха очите на Хари. Не знаех какъв ми е или откъде го познавам, но знаех името му и как изглежда. Всичко в главата ми беше една неразбория, всичко беше изчезнало. Стаята в която се намирах беше достатъчно непозната за мен, до толкова колкото и старите ми спомени. Всичко бе заличено. 

- Нищичко. - отвърнах, а гласът ми се пречупи накрая. 

Най-странното, което забелязах в Хари бяха сълзите в очите му. Какво по дяволите? Спомнях си го, спомнях си колко го мразех, спомнях си как исках да го  залича.. Но защо му беше да плаче по дяволите? Та той беше едно..лошо момче? Поне така си спомнях. Това беше единственото в главата ми, което бе останало там като жив спомен. 

- Сигурна ли си? Няма ли нещо, което може да те накара да си спомниш какво се е случвало преди? - попита, а в гласът му имаше нещо, което не бях разпознавала досега у момче. Болка.

Свъсих вежди, взрях се в краката си и поклатих отрицателно глава. Откъде можех да зная? Та аз не си спомнях какво съм правила преди два часа. Знаех само името си, годините си и познавах Хари. Това беше всичко. 

Той въздъхна тежко, но след две секунди застина неподвижно. Бързо се обърнах към него, не можеше да си поеме въздух. Бързо станах от леглото, отидох до неговата част и се опитах да му помогна да се свести, но нищо не помагаше. Той лежеше без да помръдва, очите му бяха затворени, а устните му леко разтворени. Не разбирах какво се случваше и не можех да му помогна. Можех само да чакам.

Усетих как краката ми омекват, сърцебиене се появи в гръдният ми кош, а всички тези ужасяващи емоции ме караха да изпитвам страх за случващото се наоколо. Не разбирах защо той се бе гътнал така, защо не дишаше нормално и защо не продължавахме разговора си, но сълзите бавно започнаха да падат от очите ми върху ленената му блуза. Момчето лежеше, бе пребледняло, а красивите му устни бяха леко разтворени. 

Станах до лицето му, разкарах няколко кичура къдрици от очите му, след което тръгнах към изхода на стаята, но силна ръка ме дръпна към себе си, карайки ме да легна на леглото. Бавно се приближи до лицето ми, а лицата ни бяха на няколко милиметра разстояние. Хари се бе усмихнал самодоволно, хитрият поглед в зелените му очи ме караше да дишам учестено. 

Доближи устните ни едни до други, сля ги, а в този момент целият ми свят се преобърна. В корема ми запърхаха хиляди пеперуди, усещах "фойерверките" там. Обаче спомени не дойдоха. Момчето забеляза объркването ми и бързо стана от мен. Изкрещя нещо, удари стената с юмрук, след което излезе от стаята.

Какво по дяволите?