Лошо момиче

28. (последна глава)

Всичко беше бяло, а аз се лутах с надеждата да намеря изход. Изведнъж нещо проблясна и се показа някаква фигура на жена. Аз присвих очи за да мога да фокусирам образа, но не се получи. Фигурата се доближи до мен и аз чак сега можех да видя кой е. Беше майка ми. От очите ми закапаха сълзи и се затичах към нея и я прегърнах.
-Не мога да повярвам, че след толкова време пак те виждам.-Казах и сълзите ми се увеличиха.
-Минаха 6 години.-Каза тя и се отдръпна от прегръдката ми. Погледнах я и видях как ми се усмихва.-Но ние не сме те изпускали от поглед.
-Ние?-Казах и изтрих някой от сълзите си.
-Аз, баща ти... Брат ти.
-Как е Оливър?-Попитах и пак заплаках.
-Защо не видиш сама...-Каза тя, а след това последва проблясване, а след него и още едно. Двете фигури се доближиха до мен и ме прегърнаха. Погледнах към брат си, който вече не беше на 11.
-Много си пораснал.-Казах и му се усмихнах тъжно.
-Ти също. Вече не си на 16.-Каза и ме пагали по косата.
-Нямаме много време... Искахме само да ти кажем... Благодаря.-Каза баща ми и ми се усмихна.-Постигна това, което целеше и въпреки, че не беше правилно, ние се гордеем с теб.
-Направих го заради вас.
-Знаем, и ти благодарим. Наистина ни липсваш, но има хора, на които си нужна повече.-Каза мама и погледна надолу.
-Чакай... Значи аз не съм...
-Не, не си. В кома си.-Каза брат ми и ме погледна.
-Джесика, вече няма нужда да правиш това, което правеше преди. Сега може да имаш нормален живот, да се ожениш и да ми родиш най - прекрасното внуче, което някога ще има.-Каза мама и ме хвана за ръката.
-Няма да се видим скоро за това искам да знаеш, че ние винаги ще сме до теб и много те обичаме.-Каза баща ми и аз се усмихнах. Те бяха прави. Сега наистина ще мога да имам нормален живот, без семейство, но пък си имах едно друго, което в момента стои на тръни и чака да се събудя.
Усмихнах се през сълзи и ги погледнах.
-Мамо, татко, Оливър... Много ви обичам и бих искала да остана тук с вас, но... Имам друго семейство, което ме чака.-Казах и те ми се усмихнаха.
-Радваме се, че мислиш по този начин. Ще се видим... Някой ден.-Каза Оливър и аз ги прегърнах за последно, а след това те изчезнаха. Погледнах ръката си и видях, че започвам да избледнявам. Затворих очи и се усмихнах. Време е за нов живот.

Отворих бавно очи и пред мен се откри гледка на... Таван. Завъртях главата си настрани и видях Крис, който гледаше през прозореца. Махнах маската от устата си и с пресипнал глас казах.
-В-вода...-Той веднага извъртя глава към мен и видях измореното му лице. Заболя ме от факта, че е така заради мен.
Той с няколко големи крачки се доближи до леглото, на което лежах и ме хвана нежно за ръката. Погледна ме и няколко сълзи закапаха от очите му.
-Мислех, че няма да се събудиш.-Каза той и ме целуна по челото. Аз с другата си ръка изтрих сълзите му и той се усмихна.-Искаше вода.-Той пусна ръката ми и взе една чаша пълна с вода от шкафчето до мен и ми повдигна леко главата и ми даде да отпия от водата.
-Крис, сестрата каза...-В стаята влезе Ник и ние го погледнахме. Той се взираше в мен и си удари един шамар. Аз се усмихнах леко и след като той осъзна, че това е реалност веднага подскочи.-Докторе, докторе...-Излезе на бегом от стаята с викове, а аз извъртях глава на другата страна. На стената имаше икона на Дева Мария и Исус Христос. Загледах се в нея и тя изведнъж проблясна. Усмихнах се и вратата на болничната стая се отвори. Доктора влезе заедно с Ник, Стивън и Джейк. Доктора се доближи до мен и ми се усмихна. Взе една папка, която стоеше на същото шкафче, на което и беше чашата с вода.
-Леле... Това е... Учудващо.-Каза той и се почеса по главата.
-Защо? Какво има?-Попита Крис и погледна в картона.
-Ами в кома си от 3 месеца и тук пише, че имаш доста сериозно разкъсване на черния дроб и фрактура на главата. Събудила си се доста по - рано от очакваното г-це Смит.-Каза и остави картона на предишното му място.-Ще трябва да направим някой изследвания, но сега си починете.-Каза той и излезе от стаята и момчетата веднага ме прегърнаха, а аз се засмях.
-Толкова много ни липсваше!-Каза Стивън и се отдели от груповата прегръдка.
-На всички ни липсваше, но... Не и колкото на Крис.-Каза Ник и с Джейк се отдръпнаха леко назад.
-Млъкни!-Каза Крис през зъби, а аз се засмях и огледах стаята. Един човек липсваше и колкото и да ми се искаше да го убия, той все пак бе станал член на семейството.
-Майк не е ли тук?-Попитах и те се спогледаха.
-Не. Дойде един път за да види как си, но нищо повече.-Каза Джейк и седна на един стол близо до леглото ми.
-Знаете ли какъв ден е днес?-Попита Стивън.
-Не знам, но много ме боли главата, а и съм ужасно гладна.-Казах и се хванах за главата и осъзнах, че тя е бинтована.
-Ние със Стивън ще отидем да ти вземем нещо за ядене, а Ник ще повика сестрата.-Каза Джейк като стана от стола и погледна към Ник.
-И сам може да свършиш това.-Каза Ник, а Джейк му ритна крака.-А да, да. Ще отида да кажа на сестрата за едно хапче.-Те излязоха от стаята и Крис седна на леглото и погледна към пода. Аз го погледнах и го побутнах леко с крак и той се усмихна.
-Какво има?
-Джесика, още ли имаш някакви чувства към Майк?-Попита и ме погледна тъжно.
-Крис, няма как да го забравя толкова бързо. Може да са минали 3 месеца, но за мен бяха като 3 часа, а и... Наистина го обичах. Знам за чувствата ти към мен и наистина съжалявам, че не съм разбрала по - рано за тях. Ако знаех може би всичко щеше да е различно.-Казах и се заиграх с пръстите си.
-Ако ти бях казал може би щеше да е различно.-Каза и стана от леглото и отиде до прозореца и го отвори. После се доближи до шкафчето и напълни чашата с вода. Аз му хванах ръката и той ме погледна.
-Но сега започвам нов и живот и не искам да поглеждам към миналото.-Той ме погледна неразбиращо, а аз го дръпнах леко към мен и погледнах устните му. Наистина исках да го целуна, но не можех да се изправя. Той се наведе към мен и когато устните ни бяха на милиметри, той спря. Сякаш се чудеше дали да ме целуне, или да се отдръпне, но аз поех нещата в свои ръце и си вдигнах леко главата и слях устните ни. Ток мина през тялото ми и сърцето ми затуптя 300 пъти по - бързо от преди. След малко той се отдръпна и аз си поех дълбоко въздух, но ме заболя и стиснах очи.
-Добре ли си?-Попита притеснено и ме зави с тънкото одеяло.
-Добре съм.
-Джесика, нямаш си представа колко много се уплаших когато те видях да кървиш така. Помислих, че ще те изгубя.-Каза и ми хвана ръката.
-Не ме ли познаваш? Аз съм Джесика Смит! Няма да се отървете от мен толкова лесно!-Казах гордо и се засмях. -Не бих и искал.-Каза и вратата се отвори. Джейк и Стивън влязоха с една торта и започнаха да пеят песничката за рожден ден и след като си чух името погледнах календара и там пишеше, че е 20 октомври. Сериозно ли съм се събудила на рождения си ден?! Върнах погледна си на момчетата, които ми се усмихваха. Погледнах тортата и на нея имаше снимка на нас с Мая. Усмихнах се още по - широко и през вратата влезе Ник със свирка в уста и с едно дайре. Започна да свири и да дрънка нещо на дайрето, а мен корема ме беше заболял от смях. Ник дойде до мен и ме прегърна. Аз погледнах към вратата и видях сестрата, която гледаше учудено и след като ме видя се усмихна и кимна с глава.
-Казаха ми, че Ви боли главата и Ви нося това. Но го изпийте след като хапнете нещо.-Каза тя и остави едно малко бяло хапче до чашата с вода и след това побърза да излезе.
-Честит рожден ден!-Извикаха в един глас, а аз се усмихнах.
-Благодаря, но кога поръчахте тортата?
-Крис ни накара да я поръчаме преди седмица.-Каза Ник, а аз се обърнах към Крис.
-Сякаш си знаел, че ще се събудя.
-Не знаех, но трябваше да сме подготвени.-Каза и се усмихна.
-Само, че не сме ти взели подарък.-Каза Стивън и усмивката му слезе от лицето.
-Достатъчно голям подарък е, че ви има момчета. Наистина ви обичам!-Казах и те ме прегърнаха.
-Знаем!-Казаха в един един глас и се засмяхме.