! Превод ! Chase me { boy x boy}

03/08

Кучетата се върна в селището точно на десетия ден от тяхната раздяла. Бяха уморени, но господарят им се грижеше за тях с внимание и любов, оставяйки по неопитните, да изпълняват местните поръчки.

А що се отнасяше до Джонг, жаждата да бяга, само нарасна щом се прибра у дома. Искаше да прибяга до гората и да намери лисицата. Беше мислил толкова много за момчето и всичко около него му напомняше за него в последно време. Изгревите, заедно със залезите го караха да вижда красивото лице в горещата омая на деликатно изчервяване. Караха го да си мисли за докосванията и целувката, която бяха споделили, толкова незадоволителна, че го беше оставила да желае още. В дните, в които бяха притиснати в снежни бури и жестокия студ ги пронизваше като хиляди кинжали, той си спомняше за усмивката на лисицата и начина по-който го гледаше. Когато бягаше, а това беше всеки ден, не се чувстваше като куче от впряг, а сякаш бе преследвач, бързайки да хване лисицата отново. Някои дни можеше да се закълне, че вижда как бялата опашка танцува в далечината пред него. Но това най-вероятно беше снега и ума му, който си правеше шеги с него.

Той пробяга до хълма бързо, развълнуван като дете. Вярваше, че лисицата можеше да се появи, за да го поздрави за добре дошъл.

Но грешеше. Лисицата не дойде в онзи ден. Нито на следващия. Джонг отиваше до тяхното място всяка сутрин, когато се събудеше и всяка вечер, след като свършеше работата си, но чакането винаги се оказваше безсмислено. Лисицата така и не се върна.

Господарят не можеше да разбере какво се случва с кучето му. Изведнъж спря да яде както преди и когато беше с глутницата не беше жизнерадостен и игрив както обикновено. Джонг беше едно от жизнените и силни кучета. Но сега господарят се боеше, че любимото му, лоялно хъски се разболяваше.

Въпреки всичко, Джонг беше и човек в сърцето си и някакси успя да открие сили да продължи. Подтисна порива да вие срещу безкрайните снежни земи и отрупани с дървета хълмове като вълк. Лягаше и гледаше как кучешките му събратя си играят, понякога се присъеденяваше към тях. Работеше усилено за господаря си. Но когато падаше нощта и всички заспиваха, той седеше, загледан към гората, чудейки се дали онези две очи го наблюдават и сега, и дали някога пак щеше да ги види. Никога преди не беше изпадал толкова силно в клопката на самотата.