You Deserve Nothing [СПРЯНА]

Глава 13

LORAN

Все още човърках в спагетите си и без да искам превъртах спомена, когато ме изхвърлиха буквално от нас. Какво толкова бях направила? Тъпите наркотици не бяха мои. Бяха ми пробутани. Но колкото и да го обяснявам на нашите и на Джейс, никой не ми вярва. Дали си мислят, че все още ги употребявам? Сигурно. Боли ме най- много от това, че нямат доверие на собствената си кръв, а на някакви чужди. Дано тук не се разнесат слухове, защото няма до понеса и тук репотацията ми да се скапе и всички да ме обсъждат, дори и без да ме познават. Просто не искам да се връщам в миналото, но то ме преследва където и да отида. Толкова ли ме мрази? Ами явно да. Опитвам се да забравя всичко, но то винаги ми бива навряно отново в лицето. Всички мълчаха. Никой не продумваше дума. Анн гледаше ту към мен, ту към Мат. Накрая просто вдигнах поглед и видях, че всички бяха впили погледите си в мен.

- Какво? - попитах леко раздразнено. Единствено Мат гледаше към стълбите съсредоточено, сякаш дебнеше нещо. Но какво?

- Нищо няма, Лори. Просто си... ами как да кажа... изглеждаш...
потънала в негативни мисли - гласът на Анн ме вкара в реалността.

- Не не съм. Просто не съм...

- Очарована от присъствието на брат ти? - прекъсна ме Мат, а аз кимнах. - Видях как те гледаше. Гледаше те не много приятелски - каза Мат. Защо той да ме гледа неприятелски? Аз трябва да гледам така него, но не го нали!

- Не, не я е гледал неприятелски. Джейс по принцип така си гледа - защити го баба, но аз съм съгласна с Мат. Той въобще не ме гледаше приветливо. Какво толкова съм му направила точно пък на него?

- Не го познавам. Просто така... от пръв поглед. Не искам да ви обидя с нещо, но просто така ми се стори - успя да се измъкнеш от лайната Мат, но затъна леко в очите на баба, сигурно... Тя кимна в удобрение.

- Колко е часът? - попитах, а Анн извади телефона си и провери.

- Вече минава осем - каза и го прибра пак.

- Уоу. Колко бързо лети времето... - каза Мат.

- Взе ми думите от устата - казах и се засмях.

- Къде се бави Зейн? - попита Анн.

- Оставете го момчето. Може да си има проблеми - каза баба малко по-тихо и всички се засмяхме.

- Може. Кой ли знае? - каза Мат, а това предизвика още по-силният ни смях.

- Добре. Стига сме се смеели на гърба на момчето - каза баба през смях.