You Deserve Nothing [СПРЯНА]

Глава 16

ZAYN

Защо ми беше да бъда мил с нея? И защо ми напомня ужасно много на нея и едновременно искам да я разваля, но и да я запазя? Защо съм толкова объркан и сбъркан? Защото аз съм Зейн, вечно сбъркания и прецакания. Но това няма да ми попречи да я разваля. Обещах си да го направя и ще го изпълня. (Надявам се е по силите ми) Не ме интересува, че съм леко разколебан, но ще я унищожа.

Ще я унищожа. Ще я унищожа. Ще я унищожа. Ще я унищожа. Каквото и да ми коства.

LORAN

Сутринта се събудих сгушена в Зейн. Нещо бая странно, което никога не съм мислила, че ще направя или че ще ми се случи. Изправих се бавно, като премахнах леко ръката му, за да не се събуди. Тъй като още от сутринта не ми се спореше с него или не ми се караше. Излязох тихичко от стаята, затворих бавно вратата. Насочих се към моята стая, като стъпвах бавно и безшумно. Все едно се промъквам. Влязох си в стаята без никакъв проблем. Затворих вратата и я заключих, както обикновено правех. Бях с гръб към стаята, тъй като заключвах. Извадих ключа от ключалката на вратата и го оставих на шкафа до вратата. Щом се обърнах някой бързо сложи ръката си на устата ми. Момчето от вчера. Леко изпищях тъй като си изкарах акъла. Направи ми знак да мълча, след което бавно махна ръката си.

- Къде е Мелтън? - каза набързо.

- Кой си ти, по дяволите?! И какво правиш отново в къщата ми!? - почти извиках повече яодсана от колкото изплашена.

- Оле, мрънкало такова. Просто ми кажи в коя стая е приятелчето ти Зейн? - измрънка ядосано.

- Зейн не ми е приятел - изсъсках.

- А да затова се връщаш от неговата стая по тази пижама - посочи дрехите ми. - В осем сутринта - повдигна вежда.

- Какво целиш? - казах в опит да го затапя или нещо от сорта.

- Съвсем нищо. Имам неуредени сметки с него. И ако не искаш да те използвам в тях... - каза и погали бузата ми, а аз избутах ръката му. Той се засмя. - Ти и брат ти не ми се бъркайте, защото и ти, и той ще пострадате.

- И какво замесваш брат ми? Не ми пука за него. (Дали?) Прави каквото поискаш с него. Но докато не ми кажеш защо, за бога, ме преследваш няма да те пусна да преминеш през вратата - посочих вратата зад себе си. Той ме изгледа ядосано и бързо се опита да вземе ключа, но аз го взех преди него, а след това сложих ръката си зад гърба си и поклатих глава в отрицание. - Първо, кой си ти и защо съм ти точно аз? - попитах настоятелно. Докато го гледах в очите, а той сигурно едва се съдържаше да ме удари и да вземе ключа. - И този път няма тераса от където да избягаш - припомних му. Тъй като наистина нямаше. Можеше през прозореца, но ще падне върху едно доста разчленено дърво, от което можеш да се качиш, но не ѝ да слезеш.