The Love Escape(BG Fanfiction)

Глава десета

Гледната точка на Хари:
/Няколко дни по-късно/
   Началото на успешния план, с който да измъкна Райли и да я спася от това да попадне в ръцете на Себастиан, се криеше в едно бяло парче плат, наречено лекарска престилка. Именно това трябваше да ми осигури прикритието, от което се нуждая, за да изведа момичето си от тази болница. Планът звучеше просто, но имаше прекалено много подводни камъни, където можеше да се спънеш. И нямах предвид само извеждането на Райли от болницата. Пред нея бях сигурен и напълно убеден, че ще се справим, но вътрешно аз също бях притеснен. Ако ни хванеха, какво щеше да стане? Нямаше да им позволя да я отведат, но знаех, че да се противопоставиш на баща ми, беше все едно да си подпишеш смъртната присъда. Въпреки това бях наясно с факта, че чувствата ми към Райли са прекалено силни и ако това се случеше, бях готов да дам живота си за нея. Единственото, което исках беше тя да е добре и да е щастлива.
   Часът беше единадесет през нощта. Родителите й си бяха тръгнали преди повече от два часа. Понеже трябваше да я изпишат утре, имахме само една възможност да избягаме и трябва да се постараем тя да бъде успешна. След сполучливото ми промъкване покрай охраната на входа, които ме подложиха на съмнение, че съм лекар, успях да се добера до стаята на Райли. Бях благодарен на учителката си в гимназията, че все още имах трайни знания по биология. Всеки който казва, че тези предмети никога няма да трябват в живота, греши ужасно много.
   Влязох в болничната стая и очите ми веднага попаднаха върху спящата фигура на леглото. Никак не ми се искаше да го правя, но трябваше да я събудя.

- Райли, събуди се. Трябва да тръгваме. – прошепнах и я побутнах, надявайки се, че ще отвори очите си.
- Какво става? – попита сънено.
- Трябва да вървим.
- Сега ли? – веднага се изправи в леглото. – Защо си облечен така?
- Няма значение. По-добре да побързаме. Не трябва да ни хванат.
- Защо не ме предупреди?
- Знаеш, че утре те изписват. Предполагах, че си се досетила.
- Ами, не съм. Твърде е трудно да мисля за друго, когато се опитвам да изолирам гласовете на родителите си, които ми натякват да се сдобря със Себастиан.
- Няма да го позволя. Хайде, ставай. – помогнах й да се изправи и тя отиде да си вземе чисти дрехи от малкото багаж, които родителите й бяха донесли. Да, добър шпионин съм. – Облечи нещо удобно. – посъветвах я и тя кимна положително.
- Как ще избягаме?
- През задния вход. Колата ми е там.
- Ние нямаме никакъв багаж. Къде сме тръгнали изобщо? – тя захвърли старите дрехи върху леглото. Предполагам няма да ги вземе със себе си.
- Ще купим всичко, което ни трябва, когато пристигнем.
- Къде отиваме, всъщност?
- В Южна Каролина. С мама имаме вила там, за която никой не знае. Ще сме в безопасност.
- Сигурен ли си? – Райли наистина изглеждаше уплашена. Във всеки един момент прекаран с нея, се убеждавах все повече и повече, че всичко това трябва да сработи перфектно.
- Напълно. Готова ли си? – тя кимна и взе телефона си. – Да вървим.

   Хванах ръката й и преди да излезем, първо се уверих, че няма преминаващи лекари, които ще видят, че извеждам пациент без разрешение. Трябваше да стигнем до асансьора, а след това да слезем в мазето, където имаше врата, която щеше да ни заведе до черния ми автомобил. За тези няколко дни, бях проучил болницата изцяло. Отвън и отвътре. По-голямата част от времето ми минаваше тук. Особено и сега, когато бях в неплатен отпуск от фирмата.
   Придвижването до асансьора и пристигането ни на приземния етаж беше безпогрешно. Вече оставаше съвсем малко, но е прекалено рано, за да се успокоя. Щях да мога да си отдъхна, чак след като запаля проклетата кола и потеглим далеч от тук.

- Убеден ли си, че това е правилната посока? – Райли ме попита, докато вървяхме към вратата, която бях запомнил, че се намира в дъното на коридора.
- Да, защо?
- Защото тук е тъмно и е прекалено зловещо. Чувствам се като във хорър филм. – засмях се леко, а Райли ме изгледа лошо.
- Спокойно, аз съм тук. Всичко ще бъде наред.
- Да, и в страшните филми казват така и обикновено умират първи.
- Докато говориш и се стресираш излишно, пристигнахме. – Райли замлъкна, а аз бутнах вратата, която се отвори със скърцащ звук.

   Излязохме, а аз затворих след нас. Колата ми беше паркирана буквално на няколко метра. Извадих ключовете от джоба си и отключих. Райли се настани на мястото до шофьора, а аз заобиколих и седнах зад волана. Пъхнах ключа в стартера и след като закопчах предпазния колан, запалих двигателя. Излязохме от паркинга и се сляхме с останалия трафик по улиците на Атланта, който за този късен час беше все още доста натоварен. Това беше последния път, в който минавам по тези улици и то за неопределено време. Градът и най-вече майка ми щяха да ми липсват, но желанието ми да спася Райли и да й покажа какво е чувството някой наистина да те обича, бяха по-силни от всичко останало.