The Love Escape(BG Fanfiction)

Глава четиринадесета

Гледната точка на Райли:
   Изминаха няколко мъчителни часа път, преди с Хари да достигнем до Атънс. Бяхме се настанили в една от многото закусвални по главната улица, за да можем да починем и да изберем най-правилния заобиколен маршрут, с който да стигнем до Южна Каролина. Въпреки усилията, които полагах, не можех да се насладя на прекрасната закуска, която имах пред себе си. Палачинки. Обожавах, когато татко ми правеше всяка неделя след като се събудя. Това ми носеше прекалено много спомени, но и ми напомняше как всичко се срина. Хората, на които имах най-много доверие в живота си, ме предадоха. Как са могли да ми го причинят? Как са могли да ме омъжат за Себастиан без моето знание? Що за родители фалшифицират подписа на собствената си дъщеря? Мислят, че ме осъждат на щастие, но всъщност не е така. Чувствам се толкова сломена психически, че не знам как ще имам силите да продължа напред. Думите, които баща ми наговори снощи все още кънтяха в съзнанието ми. Ако ме беше хванал, какво щеше да ми направи? Да ме пребие? Или може би дори да ме убие на място? Този, когото винаги е искал да ме защити, сега щеше да ме нарани.

- Скъпа, моля те, хапни нещо. Притесняваш ме. – чух гласа на Хари, който ме извади от мислите ми. Едва сега се осъзнах, че ровех с вилицата из чинията. Бях направила красиво подредената си палачинка с шоколад в една размазана и избодена картина.
- Не мога. – отговорих тихо и пуснах прибора, който държах. – Не мога да спра да мисля за проклетото брачно свидетелство. Какво ще правя? – покрих лицето си с ръце и дадох всичко от себе си да не заплача насред заведението пълно с хора.
- Хей, успокой се. – усетих как Хари хваща ръката ми. – Ще оправим всичко. Щом сме заедно, ще се справим. Обещавам ти, няма да позволя на Себастиан да те отнеме от мен. Ти си моя, Райли, обичам те с цялото си сърце.
- И аз те обичам. – отвърнах за първи път и забелязах как една усмивка изгря на лицето му. – Наистина те обичам.
- Ще направя всичко възможно да се боря за нас, чуваш ли? Ще убия всеки, който се изпречи на пътя ни, ако се наложи. Означаваш много за мен.
- Да, но подписа…
- Ще измислим нещо. Уверявам те. Няма да те оставя женена за този нещастник, който наричам свой брат.
- Обещаваш ли?
- Обещавам. – усмихна се. – Сега, моля те, изяж си палачинката. Или поне това, което е останало от нея. – засмях се съвсем леко и реших да избутам лошите мисли настрана, за да мога да се нахраня.

   Когато приключихме с закуската, с Хари сметнахме, че ще е по-добре, ако не се застояваме прекалено дълго тук. Не знаехме къде може да са бащите ни и това ни плашеше. Плашеше и двама ни. Върнахме се обратно до колата, която беше паркирана на най-близкия и може би най-големия паркинг в града и отново се настанихме на седалките. Сложих колана си и погледнах към Хари, който се опитваше да настрои нещо в GPS устройството.

- Ще спираме ли някъде другаде преди Колумбия? – попитах го.
- Ще се наложи. Не можем да стигнем за един ден. Мисля да спрем в Огъста. Горе-долу е на почти еднакво разстояние от тук и Колумбия. Или поне така показва картата.
- Добре. Само да се измъкнем от тази каша по-скоро. – въздъхнах и погледнах през прозореца.
- Ще го направим заедно. – ръката му хвана моята, а след това преплете пръстите ни.
- Няма ли да ти е трудно да караш така? – засмях се леко.
- Ще се оправя. – усмихна се и врътна ключа с другата ръка.

   Преди да се усетя колата отново потегли по пътя, оставяйки зад нас поредния град, който посетихме. Никога не съм пътувала чак толкова много. Дори и когато със семейството ми ходехме на почивка. Обикновено използвахме самолет, но рядко съм изминавала дълги километри с автомобил.

- Ще ни стигне ли горивото? – внезапно попитах. Не знам защо точно този въпрос реши да изникне в съзнанието ми.
- Мисля, че имаме достатъчно, за да стигнем. В Огъста обаче вече ще трябва да заредим. – кимнах положително и погледнах през прозореца. Мислите ми отново се завърнаха и очевидно Хари забеляза това. – Не мисли за нищо друго освен за нас, моля те. Тормозиш се излишно.
- Едва ли е излишно. На практика аз вече съм женена.
- Не ти личи. – хвърли ми кратък поглед. – Дори не приличаш и на сгодена. Няма и да бъдеш, докато аз не сложа пръстен на ръката ти.
- Нима?
- Сериозен съм, Райли. Може би не веднага, но в бъдещето, наистина те виждам като своя съпруга.
- Имаме да извървим дълъг път, докато изобщо получим право да се сгодим. – сведох погледа си надолу.

   Този път знаех, че съм напълно права. Трябваше да разрешим толкова много проблеми, че дори не знам от кой да започнем. С фалшивия ми подпис, със Себастиан, с родителите ми? Нямам представа. Рано или късно всичко ще се нареди, но наистина предпочитам да е по-скоро. Не знам дали ще съм способна да издържа още дълго.