Глава шестнадесета

1.7K 89 7
                                    

Гледната точка на Райли:
   Пробудих се от слънчевите лъчи, които дразнеха очите и лицето ми. Въпреки голямото ми желание да спя, знаех, че това от части бе невъзможно. Спомените от случилото се снощи, предизвикваха появата на една малка усмивка върху лицето ми, която обаче се скри в мига, в който осъзнах, че всъщност нищо не е толкова перфектно, колкото изглеждаше. Все още бягах от баща си, все още фактически бях омъжена за Себастиан, все още се намирах в хотелска стая в Огъста и автомобила на Хари все още не работеше. Не знам какво щяхме да правим. Имахме толкова проблеми, които сякаш нямаха решения. Притеснението отново заля тялото ми, създавайки куп нови сценарии в главата, чиито завършеци бяха прекалено далеч от щастливия край, който искрено исках да получа. Всичко това обаче изчезна, когато се обърнах на другата страна и видях Хари, който също беше буден и сега просто ме наблюдаваше с усмивка.

- Добро утро, любов моя. Как спа? – попита ме и едната му ръка погали бузата ми.
- Прекрасно. – отговорих и се усмихнах.
- Щастлива ли си? Не съжаляваш, нали? – поклатих отрицателно глава. – И аз съм много щастлив. Радвам се, че успях да те измъкна от ръцете на брат си и сега те имам в своите.
- Казах ти да не говориш така перфектно. Караш ме да чувствам, сякаш всичко това в един момент ще изчезне и аз ще се окажа обратно в Атланта, на път да планирам проклетата си сватба. – направих му забележка, а той се засмя.
- Това никога няма да се случи. Ние сме в реалността, скъпа. Искам само да знаеш, че те обичам. Искам да го усещаш в сърцето си. Ако думите ми, помагат това да се случи, значи успявам да те убедя в чувствата си.
- Ти си този, който ме кара да се чувствам така, макар че и думите ти допринасят.
- Красавице, бих дал всичко, за да прекарам един ден с теб в леглото, но трябва да тръгваме. Не бива да се застояваме много на едно място. Все още е прекалено опасно. – отметна един кичур от лицето ми.
- Знам. – въздъхнах и увих един от чаршафите около тялото си. – Нека първо се облека.
- Гладна ли си? Мога да ни взема нещо от ресторанта долу?
- Да, благодаря.

   Около два часа по-късно, с Хари бяхме напуснали хотела само за да се намираме пред него в опит да оправим черния скъп автомобил, който уж бил най-безопасния и качествен модел в момента на пазара. Качествен, ама друг път. Явно проблемът с акумулаторът се оказа доста по-сериозен, отколкото Хари мислеше. Опитва се да поправи проклетото нещо от цял час, но всеки път, когато ми казваше да врътна ключа, не ставаше нищо. Колата запазваше покой и дори не издаваше и звук. Няколко пъти му предложих да извикаме някой, който ще я откара до най-близкия сервиз, но той упорито отказваше. Твърдеше, че ще се справи сам. Факта, че работеше в автомобилна компания, не го правеше по-опитен в тази област. Не знам защо продължаваше да се инати. Накрая колата няма да издържи на този тормоз и съвсем ще откаже, но той очевидно не приема съвети, щом стане дума за превозни средства. В следващия момент, сякаш като по часовник, се появи гъст пушек, който накара Хари да се закашля, а мен да се засмея. Той се отказа, изпсува няколко пъти и тресна предния капак. Заливах се от смях, докато той трескаво се опитваше да намери мобилния си телефон.

- Спри да се смееш. – нареди ми с разгневен тон, но на мен ми стана още по-забавно. – Ще видим дали ще се смееш толкова като реша да те изчукам насред улицата. – смехът ми секна на секундата, а той само се подсмихна и заговори с човека, който му беше вдигнал от другата страна.

   В крайна сметка след дълги обяснения по телефона, които предизвикваха още по-голямо раздразнение у Хари, стана ясно, че човек от най-близкия сервиз, ще дойде да погледне автомобила. Проблема беше, че този сервиз изобщо не е чак толкова близко до нас. Чакахме поне час преди колата да получи спешния преглед, от който се нуждаеше. Новините не бяха добри.

- Акумулаторът е сдал багажа. – информира ни мъж на средна възраст, облечен със тъмносин гащеризон. – Ще трябва да й се сложи нов.
- По дяволите. – Хари измрънка под носа си. – Колко време ще отнеме?
- Няколко часа.
- Слава Богу. – отдъхнах си.
- Да… само че в момента нямаме в наличност. Тоест, ще са нужни около два-три дни. – усмивката ми посърна на момента. Ние не разполагахме с толкова време. Всеки момент колата на бащата на Хари можеше да се зададе зад някой ъгъл.
- Трябва да се шегувате. – нито аз, нито той искаше да повярва на чутото, но това беше самата истина и ние трябваше да я приемем. Трябваше да измислим нов вариант, с който да успеем да се придвижим до Колумбия.
- Съжалявам. Знам, че е неприятно.
- Добре, вижте, наистина е спешно. Не можем да си позволим да останем тук още два или три дни. Има ли място, откъдето можем да купим нов автомобил?
- В околността… не. Няма автокъщи наблизо.
- Ами, в сервиза? – позволих си да се намеся. – Нямате ли някоя стара кола, която бихме могли да използваме?
- Не разполагаме със свободни автомобили, но като се замисля… от доста време търся купувач за стария си мотор. Запазен е и определено ще успее да ви откара до…
- Колумбия.
- Южна Каролина? – двамата с Хари кимнахме. – Даже ще издържи и повече.
- Ще Ви платя цената умножена по две, ако се погрижите след това моята кола да бъде изпратена до този адрес. – Хари извади някакъв малък лист и химикал от жабката и написа адреса, преди да го подаде на мъжа срещу нас.
- Лично ще я докарам, уверявам те. – двамата си стиснаха ръцете, а аз отново си позволих да се успокоя. Може би щяхме да успеем да стигнем до Колумбия. Макар и по доста странен начин.
- Готова ли си за приключение? – Хари ме попита с усмивка на лице.
- Имам ли избор? – той поклати отрицателно глава. – Значи трябва да приема факта, че ще се возим на мотор до Колумбия.

The Love Escape(BG Fanfiction)Where stories live. Discover now